КРИЗИ НА ИДЕНТИЧНОСТТА

ЕПИГЕНЕТИЧНАТА КОНЦЕПЦИЯНА ЕРИК ЕРИКСЪН - ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО КЪМ КУЛТУРНИТЕ И НАУЧНИ ВЪЗГЛЕДИ НА ЧОВЕКА

КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА - психолог

 ЕРИК ЕРИКСЪН /1902-1994/ е роден на 15 юни 1902г. във Франкфурт. Работи дълги години като професор в Харвардския  университет и разработва проблема за юношеския период в цялостното развитие на личността. В стремежа си да преодолее ограничеността на разбирането за детските идентификации той предлага разбиране на идентитета на Аза.

В концепцията на Ериксън вниманието е насочено към психически зрялата личност. Понятието “идентичност” като термин се употребява за първи път през 20 - те години за специфични клинични цели.

Кризата според Ериксън е “необходима повратна точка, решаващ момент, когато развитието трябва да продължи по един или друг път, водейки източниците на  растеж, възстановявайки и по нататъшното диференциране”.[1]

Той разглежда идентичността, като основа за психическото здраве и зрелостта на индивидуално ниво /психосоциална идентичност/ и на културно ниво - /етнокултурна идентичност/.

Ериксън включва социалните и културните отговори в недрата на един модел за развитието. На всеки етап от нивата и на всеки стадий от сексуалното развитие съответства един отговор на културата.

Културата е заинтересована да изгради един психически здрав индивид, който да се интегрира с чувство за заинтересованост в обществото.

Потребността от психосоциална идентичност е генетична потребност, индивида е заинтересован да изгради ясен и точен модел за себе си. Най - общата дефиниция за идентичността е отговорът на въпроса: “Кой съм аз?”.

Адекватното разглеждане на този процес е необходимо условие за психичното благополучие и приспособяване. В това начинание, според Ериксън  намира израз природния стремеж на човека към яснота и прецизност по отношение на себе си, към откриването на своето значение, смисъл, цел и насока в живота.

В разбирането на Ериксън постигането на идентичност е непрекъснат процес и крайният отговор е недостижим, защото социалното обкръжение и индивида са изменчиви.

Според него развитието по необходимост преминава през психосоциални кризи.

Той твърди, че идентичността е чувство за самотъждественост, непрекъснатост във времето и в пространството. Поддържа възгледи за общата потребност от идентичност и единство на индивидуално и колективно самопознание. Идентичността възниква от взаимодействието на биологично, психично и социално, на онтогенетично и на културно- историческо.

Според Ериксън дори и най - дивата култура трябва да има за цел да изгради при по - голяма част от членовете си силно его.

Той включва социалните и културни отговори и очаквания в недрата на един модел за развитие.

На всеки етап от живота и на всеки стадий от сексуалното развитие описани от Фройд съответства един отговор на културата.

Той се съхранява в институциите, митовете, вярванията на общността за нещата, които индивидът трябва да усвои.

Именно културата е заинтересувана да изгради един психологически здрав индивид, който да се интегрира с чувство за заинтересованост в обществото.

Потребността от ПСИХОСОЦИАЛНА ИДЕНТИЧНОСТ според Ериксън е генетична потребност. Индивидът е заинтересован от изграждането на точен и ясен модел за себе си. Загубата на идентичността е безсилие, страх и наличност за смърт.

Съществуват много интересни моменти в биографията на Е. Ериксън. След като завършва средно образование решава да опознае света. Пътува много и проявява интерес към изкуствата.

Завършва Художествената академия в Мюнхен.

Бил доста известен художник, специализирал се в рисуването на детски портрети. Случайно през 1927 г. се среща с Ана Фройд, която го запознава с психоанализата. Под нейно влияние завършва през 1933г. курс по психоанализа във Виенския психоаналитичен институт. Емигрира в САЩ и става университетски преподавател - занимава се с изследователска работа върху детското развитие.

Практикува в Център за възстановяване на деца с психични проблеми. Неудовлетворен от песимистичното звучене на психоанализата звучене започва да се занимава с персонология.[2] Работи като терапевт сред индиански племена, а по - късно и с ветерани от войната. В резултат на наблюденията си извежда концепцията за значението на идентичността. При работата си в индианските племена стига до извода, че съществуването на колективен разпад - криза на колективната идентичност  води до индивидуална криза на личността.

Психобиографичните му изследвания за живота на Ганди и Лютер му носят национални награди и популярност в по-широки кръгове.

Ериксън въвежда принципа за МНОЖЕСТВЕНАТА ДЕТЕРМИНАЦИЯ НА ЖИЗНЕНИЯ ПЪТ.

Неговият модел е за променящия се индивид. Той смята, че всички нови изисквания, поставени от обществото предизвикват психосоциална криза.

Нейното успешно решаване води до засилване на Аза, до изграждане на нови добродетели или жизнени сили. Така развитието не се осъществява по произволен начин. То има последователност от задачи, психосоциални кризи, позитивни и негативни решения.

Ериксън употребява понятието “психосоциална криза” в еволюционен смисъл.

Тя е решаващ момент, като континиум от  поведения, а не алтернативи.

Всяка възраст се характеризира с доминирането на специфична криза. Ериксън различава 8 възрасти в живота на човек, в които възникват кризи и на които съответстват 8 двуполюсни състояния (задачи).

Всичките осем задачи съществуват в някаква форма през целия жизнен път и могат да са поставени през различно време. Ериксън допуска, че дадена задача може да бъде решена позитивно, но в друг възрастов стадий тя може да възникне отново и да се преразгледа в друга светлина. Това е свързано с изменението на социалното обкръжение, което изисква ново преосмисляне.

От друга страна, според него  е възможно нерешените задачи да се решават като допълнителна работа в следващия стадий.

По-късните решения могат да погребат по - ранните неудачи. Основното допускане  на Ериксън е, не позитивните решения в по - ранните възрасти способстват позитивни решения в по - късните възрасти.

Той подрежда онтогенетично 8-те стадия по следния начин:

Ø                 ПЪРВИЯТ СТАДИЙ е МЛАДЕНЧЕСТВО (ОРАЛНО - СЕНЗОРЕН СТАДИЙ) до навършването на 1 година.

          Детето се учи да възприема средата като подредена и предсказуема или се чувства плахо и подозрително при контактите си. Психосоциалната криза се изразява в противоположните полюси - БАЗИСНО ДОВЕРИЕ или БАЗИСНО НЕДОВЕРИЕ. То е всепроникващо към себе си и света. Под “доверие” Ериксън разбира ”съществено доверие в другите и фундаменталното чувство, че човек заслужава да му се доверяват” [3]

Като съзнателно преживяване доверието се поддава на интроспекция, но то е и начин на поведение, който може да се наблюдава и от околните.

Ериксън разглежда базисното доверие, като крайъгълен камък на ВИТАЛНАТА ЛИЧНОСТ.

Съществува етап на включване, в който бебето е възприемчиво към онова, което му се предлага. Ако на бебето не се предават и др. стимули освен храна, то може да се промени рязко в разпространяваща се защита или летаргия. Още в началото на живота си детето се среща с основните морални ценности на своята култура. Кризата на оралният период е трудно да се оцени и още по трудно да се удостовери.

При успешно преодоляване на кризата в този период Азът се засилва.

Водеща е устойчивата вяра, в удовлетворимостта на първичните желания, независимо от ограниченията на зависимостта.

Доверието става способност за вяра - жизнена потребност, за която човек трябва да намери някакво институциално потвърждение.

Индивидуалното доверие става обща вяра, а индивидуалното недоверие - общо формулирано зло. Най кратката формулировка за постигане на идентичност в младенческа възраст е “Аз съм това, което се надявам, че имам и давам”

Ø                 ВТОРИЯТ СТАДИЙ е РАННО ДЕТСТВО (мускулно - анален стадий).

          От втората до третата година в живота на детето е момента на автономността или на съмнението. През този етап все още силно зависимото дете започва да преживява своята автономна воля. Родителят и детето са неравностойни.

            Целият живот на малкият човек през този период се превръща в битка за автономия.

Този етап е решаващ за отношенията между любящата добра воля и пълното с омраза упорство, между сътрудничеството и ината, между себеизразяването и натрапливото самоограничение или смирено покорство.

Прекомерната тактичност може да доведе до формиране на чувство за срам и неадекватност вместо до чувство за адекватност и самостоятелност.

Психосоциалните кризи могат да са изразени в АВТОНОМИЯ (НЕЗАВИСИМОСТ) или СРАМ и СЪМНЕНИЯ.

При успешно преодоляване  волевата сила се определя към упражняване на избор както и към самоограничения, въпреки срама, съмненията и гнева срещу контролът упражняван от другите. Отпечатъкът на етапа на автономността е: “АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО МОГА ДА ЖЕЛАЯ СВОБОДНО”.

Ø                 ТРЕТИЯТ СТАДИЙ е ВЪЗРАСТТА НА ИГРИТЕ (двигателно - генитален стадий).

            От 4-тата до 6-тата година, според Ериксън е времето на ИНИЦИАТИВАТА или на чувството за ВИНА. В зависимост от грижите и възпитанието детето може да формира чувства на свобода или неадекватност и вина.

То се научава да се движи по - свободно и по - енергично. Чувството за боравене с речта и  езика се усъвършенства. Въображението се разширява до много роли. Детето се опитва да разбере възможните бъдещи роли и по - точно тези, които си струва човек да си представи.

Великият властелин на инициативата в този период е СЪВЕСТТА.

Един от най - дълбоките конфликти в тази възраст е причинен от омразата и разочарованието към родител, който е служел първоначално за модел и проводник на съвестта. Моралът в този период може да стане синоним на отмъстителността и подтискането на другите. Патологичните последствия от този етап могат да се появят много по - късно, когато конфликтите в инициативата могат да намерят израз в хистерично отричане или самоограничаване, непозволяващи на индивида да живее според собствените си  вътрешни възможности.

Всичко това може да бъде “свръх-компенсирано” чрез показ на неуморна инициатива, чрез енергично заемане с всичко, на всяка цена. За този етап е валидно: “АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО МОГА ДА СИ ПРЕДСТАВЯ, ЧЕ ЩЕ БЪДА”.

Ø   ЧЕТВЪРТИЯТ ПЕРИОД е УЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ

 От 6-тата до 11-тата година е епохата на изобретателността, в която се утвърждават способностите или малоценността.

Ако в този период усилията и опитите да се овладее средата бъдат блокирани може да се изгради слаба мотивация за постижения и ниска самооценка.

По никое друго време детето не е готово да учи бързо. Това е периодът, в които децата се учат да печелят признание, развиват упоритост и се адаптират към неограничените закони на възрастните. Опасност в този период е отчуждението от  самото себе си и от задачите, които са му поставени.

На тази възраст детето: [4]

- поема задължения;

- учи се на дисциплина;

- усвоява технологии на "правене" на неща;

- прави нещата синхронно;

- взаимодейства с другите, настроено е да споделя съвместна работа;

- конструира и планира;

-наблюдава и имитира работата на другите - особено тази, която е интересна и разбираема за него;

-способностите и инициативата му растат.

Този етап е най - решителния в социално отношение. Той се характеризира с действеност и чувство за създаване.

В този период валидна е максимата:“АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО НАУЧАВАМ”.

Ø      ПЕТИЯТ ЕТАП е ПУБЕРТЕТА И ЮНОШЕСТВОТО /от 12 до 18 година/.

Поведението на  юношата в този период става много различно. В него се преживяват на по-различно равнище кризите на предишните периоди. Това е периода през който водещи са доверието и автономността. доверието е в развитие и парадоксалното е, че в дадени моменти може да се превърне в отричащо недоверие именно поради страх от отхвърляне.

Автономността се проявява в желание за вземане на самостоятелни решения, но и в страх от провал.

„Особено важно за юношата е да бъде верен - на себе си и на най-близките приятели. Верността е категория, която Ериксън поставя като маркер за положително решаване на кризата в пубертета - това е "способността на юношата да остава верен на своите привързаности и обещания, въпреки неизбежните противоречия в ценностната му система"”[5]

            Опитвайки различни роли и вниквайки във възгледите на другите младият човек може да формира у себе си интегрирано чувство за собственото си Аз или да стигне до дифузия и объркване на ролите по отношение на въпроса “Кой съм аз?”. Юношата търси хора и идеи в които да вярва.

 „В пубертета всичко минава под знака на изграждане на его-идентичността. Дори любовта - този двустранен на пръв поглед процес, в юношеството изпълнява по-скоро друга задача - това е по-скоро начин да изпиташ себе си, да разбереш кой си всъщност. "Юношеската любов е в значителна степен опит да се постигне дефиниция на идентичността чрез проектиране на собствения дифузен Аз-образ върху другия и по този начин той да се види отразен и постепенно изяснен"...В пубертета юношата се вълнува кой е той и какъв иска и какъв може да стане, как изглежда в очите на околните и какъв биха искали да го виждат те и накрая - има ли разминаване между представата му за себе си и мнението на околните за него. Този възел от проблеми търси своето разрешение.”[6]

             Юношата търси възможности свободно да взема решения. Отчуждението на този етап е смущение в идентичността.

Ø ШЕСТИЯТ СТАДИЙ Е МЛАДОСТТА. /от 18 до началото на зрелостта 35-40 години/.

            Това е периодът, в който човек преживява  или способността да сподели живота си с друг човек или ИЗОЛАЦИЯ.

Опитите за свързване със света на другите могат да доведат до емоционална, сексуална и нравствена близост с другите хора.

Или при неуспех - да се стигне до липса на близки лични отношения.

Основна задача на този период е развитието на его-идентичността (възрастта 20 - 25 г.) е развитие на способността за интимност.

„Ериксън разглежда интимността в по-широк смисъл - "като истинска и взаимна психосоциална интимност с друг човек, било то приятелство, еротичен контакт или съвместно вдъхновение"”[7]

Собствената идентичност в периода на интимността същевременно противопоставя, различава идентичността на другия, но и се слива с нея, като запазва собствената си идентичност. Това се случва на етапа, при които личността вече е изградила своята базова его – идентичност.

Ако идентичността не е добре изградена се проявяват затруднения в доверителната интимност. Хората, не сигурни в своята идентичност или се отдръпват и дистанцират от междуличностна интимности или се впускат в множество актове на интимност. Те не могат да се доверят на себе си и на другите.

             Този период се основава на формулата: “НИЕ СМЕ ТОВА, КОЕТО ОБИЧАМЕ”.

Ø      СЕДМИ СТАДИЙ – ЗРЯЛОСТ /от 40 до 65 години/

            Зрелият човек се нуждае другите да имат нужда от него.

 Зрелостта се ръководи от природата на това, за което трябва да се полагат грижи.

Генеративността е предимно грижа за създаване и насочване на следващото поколение.

Там, където това чувство не може да бъде постигнато се появява регресия до натрапливата потребност от псевдоинтимност.

Тя особено характерна за стадия на  ЗРЯЛОСТТА. Това е периодът, през който човек насочва вниманието и ресурсите си към собственото си благополучие или към  проявата на загриженост към неща надхвърлящи собственото му Аз - семейство, общество, бъдещи поколения.

Характерно за този период е ГЕНЕРАТИВНОСТТА или СТАГНАЦИЯТА на Аза.

При успешно преодоляване на кризата има всеобхватна ангажираност с това, което се създава. „Основното качество, което се развива и проявява през този период, е грижа. Ериксън не я приема тясно - като грижа за децата, а я поставя в по-широката рамка на грижа изобщо - разбирана като "разширяване на поетите задължения да се грижим за хора, резултати и идеи, към които човек проявява интерес".Тя включва чувство за дълг, желание да дадеш своята дан за бъдещия живот, продуктивност.   Хора, които по някакви причини не са развили у себе си способността да се грижат, а животът им се върти около удовлетворяване на собствените нужди, по-често изпадат в кризата на усещането за безнадеждност и безсмисленост”.[8]

Основната максима в този период е: „АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО СЪМ ПОСТИГНАЛ”

Ø      ОСМИ СТАДИЙ - СТАРОСТТА  /периодът след 65 години/.

            Взависимост от успешността на развитието в предходните стадии човек може да се наслаждава на “обществения си живот” или да преживява в различни степени безнадежността му.

  Последната възраст от живота на човека е белязана или  от личната интеграция или от отчаяние, от чувство за провал, от съжаление за това, което е могло да бъде.

  Човекът в този период се изправя пред ново издание на кризата на идентичността, което Ериксън обобщава в думите: “АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО ОЦЕЛЕЕ ОТ МЕН”.

Такива диспозиции като вяра, сила на волята, целенасоченост, компетентност, вярност, любов, грижи, мъдрост се вливат в етапите на индивидуалния живот.

Според Ериксън психо-социалната сила зависи от целия процес, който регулира едновременно индивидуалните жизнени цикли, приемствеността на поколенията и структурата на обществото, защото тези три неща са възникнали заедно.

Той изразява и оформя нов културен модел за потребностите и същностите на човешкия индивид в социалната, културната и историческата среда, в която живее.

Ерик Ериксън е един от малкото психолози, които проследяват целият жизнен човешки цикъл. В неговата теория развитието продължава през целия живот.

 Материалът е чест от книгата на Камелия Мирчева "Нетрадиционни педагогически подходи. Основни школи в психологията"

---

[1] Ериксън Е. Идентичността: Младежта и кризата сп. Педагогика 1993г. бр.7.8. стр.4

[2] Персонологията предлага обяснение на човешкото поведение, според което личностните и екологическите фактори са равнопоставени. Според персонологията всеки човек е уникален и  социализацията всъщност е компромис между собствените импулси на индивида и изискванията и интересите на заобикалящите го. Силите на обкръжението играят значителна роля за провокирането на психогенетическите лични  потребности - те облекчават или затрудняват достигането на личните цели.

[3] Ериксън Е. Идентичност: младост и криза. изд. Наука и изкуство С. 1996 стр. 133

[4] http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/5.htm

[5] http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/5.htm

[6] http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/5.htm

[7] http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/5.htm

[8] http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/5.htm

ТРЕВОГА и ДЕПРЕСИЯ

ТРЕВОГА И ДЕПРЕСИЯ

Камелия Мирчева - психолог

Световната здравна организация дава следната дифиниция за здраве "състояние на пълно физическо, умствено и социално благосъстояние и липса на заболяване или неспособност, непригодност."[1]

Отсъствието на болестни симптоми не прави човека здрав, ако в живота му има на лице тревога и дълготрайно усещане за липса на благополучие.

ТРЕВОГА е дума с латински произход и в буквален превод означава безпокойство, страх от непозната опасност, грижа. Свързана е и с гръцка дума, която означава задушаване и натиск и с руска, която се превежда като предупреждение за опасност.

Тревогата е реакция към света и част от човешкото съществуване.  Човешкият живот не би могъл да съществува без известна степен на тревожност и безпокойство.

Психичното здраве се характеризира с това човек да съумее да живее щастливо, като се научи да ограничава, контролира и преодолява стреса и тревогите си.

Когато човек е уплашен и дълго време подложен на тревога  и продължителен стрес в организма се извършват промени на енергийни нива. това води до отговор чрез съпротивление или бягство. Когато организмът не може да се справи с тази натрупана енергия, защитите му рухват и това води до появата на някакво заболяване.

Ако мъчителното безпокойство, относно случващи се събития или такива, който индивида предполага, че могат да се случат продължи повече от шест месеца, това води до генерализирана тревожност. Тя се отличава с много висока тревожност и притеснения, свързани с ежедневни дейности, с постоянна негативност и притеснения за лоши неща, които биха могли да се случат. Притесненията и страховете са нереалистични, но човекът не осъзнава това. Животът му се превръща в ежедневен страх, тревога, притеснения и безпокойства, които постепенно парализират човешкият живот и той спира да функционира нормално.

Тялото започва да функционира с високо ниво на напрежение, което причинява различни соматични реакции /учестено сърцебиене, потене, треперене, слабост в крайниците, плашещи мисли, високо кръвно налягане, болки в мускулите и стегнатост по цялото тяло, главоболие, безсъние, липса или повишен апетит и др/.

Продължителното пренапрежение  и тревожност могат да доведат до изменение на биохимичните процеси в тялото. Нервната система е разпространена по цялото тяло, нервни окончания има около всеки орган.

Дългата и продължителна тревожност, може да доведе до паническо разстройство. То се характеризира с кратки или внезапни пристъпи на силен страх и ужас, придружено с объркване, виене на свят, гадене и затруднено дишане. То се появява обикновено след преживяването на силно стресогенни събития и продължителен стрес. Пристъпите могат да бъдат спонтанни и по-малко или повече краткотрайни.

Дългите и продължителни тревожности, свързани с ирационални страхове мога да отключат различни фобиии. Фобията е панически страх, превърнат в натрапливо състояние,  от или към определено нещо /предмет, животно, специфичен обект, определена дейност, събитие и др./

Фобиите биват много и различни видове[2]:

Ø      Аблутофобия - страх от миене  и къпане. Както повечето страхове аблутофобията е създадена в подсъзнанието като защитен механизъм.

Ø      Авиофобия - страх от летене.

Ø      Агирофобия - страх от улици или страх от пресичане на улици.

Ø      Аглиофобия - постоянен страх от болка.

Ø      Агорафобия - страх от отворени пространства . Често този страх се определя и като страх от напускане на дома, страх от опашки, мостове. Обобщено за него може да се даде следното определение  -  страх от  невъзможността да напуснеш дадено място веднага.

Ø      Аграфобия - страх от сексуално насилие.

Ø      Агризоофобия - страх от диви животни.

Ø      Аерофобия - страх от въздуха, вятъра.

Ø      Аероакрофобия - страх и постоянно напрежение от високи открити пространства.

Ø      Аероносифобия - страх от височини и от дискомфорта в самолета, водещ до повръщане.

Ø      Айкмофобия  - страх от игли, ножове и всички остри предмети.

Ø      Айлурофобия - страх от котки.

Ø      Акарофобия - страх от сърбеж. Акарофобия е ненормален и постоянен страх от сърбене или от насекомите, които причиняват сърбене.

Ø      Акрофобия - страх от  височини.

Ø      Акустикофоия - страх от шум, страх от звуци и разговор по телефона.

Ø      Алодоксафобия - страх от собствено мнение.

Ø      Алгофобия - страх от височини, възвишния и гледки над морского равнище.  Страдащите изпитват ненормална или твърде силна емоционална реакция към определена гледка, звук, миризма, както и дълбоко усещане за физическа  безпомощност, когато присъстват на подобно място

Ø      Амбулофобия - страх от ходене пеша.

Ø      Амаксофобия -  страх от пътуване в кола.

Ø      Аматафобия - страх от прах, боклуци.

Ø      Амикофобия - страх от драскотини и повреждане на кожата.

Ø      Амнезиофобия - страх от амнезия, от забравяне и загуба на памет.

Ø      Анаблефобия - страх да погледнеш нагоре.

Ø      Анемофобия - страх от въздуха.

Ø      Анкилофобия  - страх от неподвижност.

Ø      Анкраофобия - страх от въздуха и вятъра.

Ø      Антропофобия - страх от  хората изобщо.

Ø      Ангрофобия - страх от гняв и от това да не бъдеш разгневен.

Ø      Англофобия -  страх от всичко английско.

Ø      Ангинофобия - постоянен страх от задушаване или ангина.

Ø      Антлофобия - страх от наводнения.

Ø      Антрофобия - страх от цветя.

Ø      Ануптафобия - страх от самота и безбрачие.

Ø      Апейрофобия - страх от безкрайността.

Ø      Апифобия- страх от пчели.

Ø      Апотемнофобия- страх от хора с ампутации.

Ø      Аракнефобия - страх от паяци.

Ø      Арзонфобия - страх от огън.

Ø      Аритмофобия - страх от числа.

Ø      Архенфобия - страх от мъже.

Ø      Асиметрифобия - страх от асиметрични вещи.

Ø      Астенофобия - страх от  припадане или слабост.

Ø      Астрафобия - страх от гръмотевици и мълнии.

Ø      Астрофобия - страх от звездите и други небесни тела.

Ø      Атазагорафобия - страх да не бъдеш забравен или незабелязан от другиге.

Ø      Атаксиофобия- страх от нарушаване координацията на движение.       

Ø      Атаксофобия - страх от безредие и неспретнатост .   

Ø      Атикифобия  - страх от провал.

Ø      Ателофобия - страх от несъвършенство.

Ø      Атомозофобия - страх от ядрен взрив.

Ø      Аулуфобия - страх от флейти.

Ø      Аурорафобия- страх от Северното сияние.

Ø      Аурофобия - страх от злато.

Ø      Аугодизомофобия - страх да не бъдеш мръсен.

Ø      Аутоматонофобия- страх от роботи.

Ø      Аутомизофобия - страх да не се изцапаш, посгоянно миене на ръце.

Ø      Аутофобия - страх да не бъдеш сам .

Ø      Афенфозмофобия -  страх да бъдеш докосван.      

Ø      Ахлуофобия - страх от тъмнината и от нощта.

Ø      Ацерофобия - страх от кисел вкус.

Ø      Кардиофобия-болестен страх от сърдечни заболявания

Ø      Гинефобия - болестен страх от жени.

Ø      Педофобия - болестен страх от деца

Ø      Философобия - болестен страх от философията

Ø      Имофобия - болестен страх от противоречия, разногласия;

Ø      Танатофобия - болестен страх от смъртта;

Ø      Сотериофобия - болестен страх от влиянието на другите;

Ø      Сидеродромофобия - болестен страх от влакове, железопътни линии и пътувания с влакове

Ø      Ринофобия - болестен страх от носове

Ø      Орнитофобия -  болестен страх от птици

Ø      Порфирофобия, болестен страх от пурпурния цвят

Ø      Клаустрофобия – болестен страх от затворени пространства;

Ø      Социалната - човек изпитва прекомерна тревога  и болестен страх при различни социални ситуации (най-често когато са пред публика или трябва да участват в някакво социално събитие).

В повечето ситуации и случаи на фобии, хората осъзнават  нереалността и липсата на причина за тревогите си, но не могат да ги контролират. Социалната фобия, например, би могла да се проявява само при определен и конкретен вид дейност /пазаруване, изпитване пред дъската,   при разговор с непознати хора и  т. н./

Социалното тревожно разстройство е вид социална фобия, характеризираща се с опасения от негативно оценяване, от други лица или страх от публични изяви. Тук могат да  включат усещания, като сценична треска, страх от интимност и страх от унижение, подигравки и присмех.

Непреодоляните личностни кризи, натрапливата  болка от миналото влиее върху душевното равновесие на човека.

Още от мига на раждането си човек започва да се среща с болката. Когато детето понася повече страдания /гняв, омраза, ревност, отхвърляне, разочарования, вина, страх, тъга, самота и т. н./ отколкото може да понесе, за да оцелее то включва някакъв защитен механизъм, чрез който се справя с фрустрацията.

Всички подтискани и пренебрегвани чувства се натрупват и складират в подсъзнанието и във всеки един миг от по-нататъшния живот могат да се отключат и да развият невротични реакции.

Неврозата е плод на дълго трупани и подтискани болезнени чувства.  Поведението на нараненото дете има свои деструктивни проявления.

Те могат да се отключат още в живота му като тийнейджър или в живота му на възрастен. Неврозата винаги е отговор на дълго трупана и стаявана болка.

При неврозата няма увреждане но функиите на органите или нервните структури. Характерни за нея са прекомерни за личността по сила емоции /страх, тревога, притеснение, напрежение, свръхвъзбудимост и раздразнителност/, съпроводени със соматични симптоми /сърцебиене, задух, главоболие, стомашни болки, мускулни и ставни схващания, бърза уморяемост, нарушение на съня и др./.

Депресията е болест на емоциите. Нейната вариативност е от пълно униние и подтиснатост,  апатия и тъга, меланхолия,  до пълна безнадежност и безсилие.

Депресията може да бъде провокирана от социални, биологични или психични фактори.

При тревогата реакциите телесните и умствените реакции са ускорени. При депресията те са забавени.

През средата на 70 години на ХХ век английските учени Браун и Харис правят изследване, при което установяват, че значителна част хората с депресивен епизод са преживели значими травмиращи житейски събития в предходните шест месеца.

В изследването си  Браун и Харис разкриват, че за ранимостта и предразположеността към депресия допринасят и травматични събития от миналото:

Ø      загубата на майка във възрастта преди 11 години е фактор, който повишава риска от развитие на депресия

Ø      загуба на родител или значим човек;

Ø      преживявания в ранна детска възраст на отхвърляния и изоставяне;

Ø      ранни преживявания на раздяла;

Ø      преживяно насилие;

Ø      раздяла с родители;

Наличието на дълготрайна вина и срам, детство, прекарано сред твърде покровителствени, глезещи, контролиращи или твърде неглижиращи родители, невъзможността за контролиране на емоциите могат да бъдат също фактори за възникване на депресивни състояния. 

„Мелани Клайн разглежда манио-депресивните състояния като резултат от ранния провал на детето да установи стабилни и сигурни отношения с добър вътрешен обект. Според нея, хората,  които развиват депресивни разстройства, преживяват отново драмата на малкото дете, което не успява да възприеме както себе си, така и значимите хора в обкръжението си, като цялостни личности, с техните добри и лоши страни. Тя противопоставя това състояние на нормалното развитие, при което загубата на обичания обект се преодолява, като детето изгради вътрешен добър обект по подобие на отношенията с добрия обект от действителността. Според нея депресивните пациенти отчаяно се боят, че от алчност, завист и разрушителни чувства са унищожили обичаните добри обекти в себе си. В резултат на това разрушение те са преследвани от останалите лоши и мразени обекти. Чувството, че си преследван от лоши обекти, докато в същото време копнееш за добрите, стои в основата на депресивната позиция, която се възпроизвежда отново в състоянията на депресия. С други думи, на несъзнавано ниво, пациентите се чувстват безполезни и лоши, тъй като имат преживяването, че в резултат на собствените си деструктивни пориви, са разрушили доброто начало в себе си и са го превърнало в зло.” [3]

Симптомите на депресивните състояния са:

Ø      тъга, придружена със срив по отношение на собствената личност;

Ø      подтиснато настроение, склонност към плачливост;

Ø      загуба на интерес към основни ежедневни дейности;

Ø      изолация, чувство за вина, себекритика,;

Ø      ниска себеоценка, нарушения в съня и храненето;

Ø      загуба на радост от живота, високи и продължителни нива на тревожност и страхове;

Ø      загуба на концентрация на вниманието, мрачни мисли, загуба от смисъл на живота, суицидни мисли;

При леките депресивни състояния симптомите имат ниска интензивност и възпрепятстват в лека степен извършването на ежедневните задачи. При тежките форми симптомите са мъчителни и интензивни сериозно нарушават или съвсем блокират изпълняването на ежедневните задължения.

Усещанията причинени от дълготрайна и продължителна тревожност са неприятни и болезнени, но най-трудно овладяващи са неконтролируемите мисли за обреченост и очакване на най-лошото. те могат да доведат и до суицидни мисли[4].

Наличието на суицидните мисли е сериозен сигнал, че трябва да се потърси лекарска, психологична или психиатрична помощ.

Страдащите от  депресия не са способни да се адаптират към болезнените си преживявания. Те са толкова силни, че унищожават емоционалния свят.

Когато тревожността или депресията се прояват в такава степен, че индивида не е способен да води нормален живот се стига до  нервен срив.

Нервният срив се предхожда от дълготрайна тревожност и депресия, хронична умора и слабост, придружени с прекалена раздразнителност, мнителност, подозрения и мании за преследване, чувство за  недобронамереност и враждебности от всички, главоболие, нарушено храносмилане и  сън, изтощение и дълготрайна меланхолия.

Видове личностови кризи

Един от факторите за развитието на кризисно състояние, малко зависещ от контекста, е свързан с нормалния процес на психологическо развитие.

Изграждането на идентичността изисква преминаване през различни кризисни състояния. Тези естествени състояния на житейски преход се обозначават като нормативни кризи.

Някои от нормативните кризи протичат тежко и изискват специализирана помощ.

Ерик Ериксън подразделя кризите на случайни и кризи на развитието, които се предизвикват от специфичните изисквания на всеки етап от индивидуалното развитие, докато се достигне до психологическа зрялост.

Така, най-общо, кризите могат да бъдат подразделени основно на два вида:

Ø      Кризи на развитието (психо-физиологични  кризи): това са преходи между различни етапи на живота, през които минаваме всички. Тези преходи са кризи, защото могат да включват периоди на значителен и продължителен стрес, особено ако няма достатъчно напътстване и подкрепа за да се предотврати блокирането в определена точка на прехода. Кризите от този тип са наречени нормативни, защото до голяма степен социалните норми и ролите, приписвани на определени възрасти, определят необходимостта от промяна и свързания с тази промяна стрес. Тези периоди на сериозен преход често са белязани от “ритуали на прехода” в ясно дефинирани моменти (например, раждане, навършване на пълнолетие, завършване на училище, сключване на брак, пенсиониране, остаряване, смърт).

Ø      Ситуационни (инцидентни, случайни) кризи: те не са предписани, а настъпват в резултат на определени, обикновено неочаквани събития (като силен стрес, травмиращо сабитие, дълготрайно отхвърляне,  загуба на работа, загуба на доходи и/или жилище, нещастен инцидент, кражба, загуби поради смърт или развод).

Началото на всяка криза е свързано с преципитиращо (отключващо) събитие.

Преципитиращото събитие представлява промяна в обичайния ритъм на живот с измерения, надхвърлящи способността на индивида да се приспособи по обичайния за него начин. Кризата настъпва, когато предизвикващо сериозен стрес житейско събитие надхвърля способността на индивида да се справя ефективно с преценените като предизвикателство или заплаха събития.

Без наличие на такова събитие (въображаемо или реално) не можем да говорим за криза.

Преципитиращите събития винаги представляват сериозна заплаха за сигурността и физическото оцеляване на индивида или на любимите за него хора, или внезапна и заплашваща промяна в социалната позиция и/или обкръжение.

Едно по-тясно разбиране на кризата е свързано със субективните преживявания и няма връзка с нивото на функциониране на индивида.

Така например, ако един човек развие остра психотична реакция в резултат на силен стрес и загуби връзка с реалността, то състоянието, в което е изпаднал може да се обозначи като криза, само ако преживяванията на човека са болезнени за него – ако се чувства застрашен или съкрушен от мъка, независимо от това дали има или не промяна в социалното му функциониране и независимо от бързината на настъпващата промяна в състоянието.

Например, ако човек изпадне в маниакално състояние (разглеждано като психотичен защитен механизъм, при който един от възможните източници на фрустрация и конфликт – Свръхаза, е отстранен) и има преживяване за екстремно благополучие и доволство, то това състояние не може да бъде обозначено като криза, независимо от силата и внезапността на промяната, независимо от наличието на поведенчески отклонения и неспособността на човек да се справя адекватно с обичайните си задължения. 

Общото между тези събития, че те носят заплаха за физическия, личностовия или социалния интегритет на индивида. Важен е смисълът на събитието за индивида, а не значението, което му придават околните. Трябва да се отбележи, че дори присъствието на подобни събития в ролята на свидетел на случващото се, може да предизвика криза, ако наблюдаващият го съотнесе към себе си.

Понякога само наличието на голяма вероятност за случването на подобни събития може да изиграе ролята на преципитиращ фактор.

Основни  етапи  в  протичането на криза

   Всяка криза преминава през две основни фази:

Ø      Начална фаза. Поради настъпването на преципитиращото събитие (или кризисния стимул) относително стабилното и устойчиво равновесно състояние е нарушено. Появява се интензивна емоционална реакция (напр. тревожност), съпроводена с когнитивни (напр. невъзможност за концентрация, "блокиране" на мисленето), поведенчески (напрежение, възбуда или вцепененост, дезорганизирано поведение) и вегетативни (напр. сърцебиене, задух, разтреперване и др.) симптоми.

Ø      Фаза на генериране на /проблем-центрирани/ решения за справяне (адаптивни или дезадаптивни)–мобилизиране на възстановителните, защитните механизми.

       В рамките на 24 часа до 2 седмици индивида мобилизира своите обичайни вътрешни и външни ресурси - защитни механизми и стратегии за справяне.

Първоначално на преден план излизат обичайните механизми за разрешаване на проблема. Този етап е критичен, тъй като при провал на тези първи усилия за справяне с кризисната ситуация нивото на напрежение често се покачва.

Човек се чувства тревожен, объркан и неефективен, преживява провал. Следват поредица неуспешни опити за справяне с проблема. Негативните преживявания могат да се засилят до усещане за полудяване, за хаос, за тежка безпомощност и пълна загуба на контрола над себе си и други, когнитивни по същество, симптоми.   

Високата степен на тревожност може да доведе до висока степен на дезорганизация. Част от трудността идва от това, че човек се мъчи да решава проблема отново и отново по старите, неефективни в новата ситуация начини, които не променя, а прилага ригидно. Или използва стереотипни решения, които вече са доказали ниската си ефективност в други ситуации.

Изследвания сочат, че по време на тази фаза хората в криза са податливи на интрапсихични промени. Например, нараства склонността им към зависимост, нараства и потребността им да отреагират преживяванията си.

Когато възбудата и напрежението са на своя връх и заинтересоваността от съвети или предложения е максимално повишена се мобилизират се както вътрешните, така и външните ресурси. Обикновено на този етап хората в криза предприемат опити за използване на нестандартни начини за преодоляване на кризата.

Възможните изходи от кризата са следните:

• Разрешаване на кризата. Индивидът се приспособява към новите обстоятелства. Стабилността и устойчивостта са възстановени на нивото, предшестващото кризата или дори по-високо ниво (възможно е разрешаването на кризата и чрез предефиниране на кризисната ситуация по типа на “гроздето е кисело” от баснята за лисицата и гроздето).
• Дезадаптивни решения: повърхностно "заравяне" и последващо активиране на кризисните преживявания (рецидивиране) или изява на повтарящи се медицински симптоми (соматизация и “бягство” в болестта).
• Сериозна дезорганизация. Ако не бъде постигнато разрешение на кризисната ситуация, по начин, който е приемлив и достъпен за индивида, следва състояние на психическа дезорганизация. Невъзможността индивидът да се справи с кризата, може да доведе до по-ниско ниво на функциониране, съпроводено с изява и хронифициране на евентуални заболявания (психосоматични заболявания), отклонения в личностовото развитие, функционален когнитивен дефицит, поведенчески нарушения и др. Кризисното състояние може да се развие и до психотичен епизод или афективни разстройства (психотична декомпенсация), особено ако индивидът има предразположеност.

    При идентифициране на фазите на криза е важно да се разгледат внимателно и балансиращите фактори: възприемането на събитието от индивида, ситуационната подкрепа и механизмите за справяне.

Кризата винаги се съпровожда със симптоми, които затрудняват адекватното взимане на решение и структурирането на време и пространство, водят до хаотичност в действията, неефективност, безнадеждност и др. Тези симптоми са от различни модалности:

• Емоционални: гняв, страх, вина, тъга, потиснатост, загуба на интерес, натрапливо, неочаквано и внезапно връхлитащи спомени ,повишено напрежение, объркване, чувство за безпомощност; отклонения в себе-оценката; при екстремални ситуации може да се появят и психотични епизоди;
• Телесни: виене на свят, прималяване, подкосяване в колената, пребледняване, сърцебиене, гадене, изтръпване, топли студени вълни, изпотяване, разтреперване и др.;
• Поведенчески: агресивни избухвания, нервност, раздразнителност, периоди на паника, безпомощност, социална изолация, нарушен сън, злоупотреба с медикаменти, прехранване;
• Когнитивни: човек не знае как да разсъждава върху проблема, как да оцени реалността, как да формулира възможностите за решаване на проблема;  трудност за подреждане и поставяне на приоритет при решаване на задачи в ежедневието, когнитивни изкривявания – “има нещо дефектно в мен и затова се случиха тези неща в живота ми”.
• Други: липса на апетит, безсъние

Материалът е част от книгата на Камелия Мирчева "Стрес и психични стратегии за справяне"

---

[1] Преамбюл към Конституцията на Международната здравна организация, както е приет от Международната здравна конференция от Ню Йорк, 19-22 юни 1946; подписана на 22 юли 1946 от представителите на 61 държави (официални записи на СЗО, no. 2, стр. 100) и влязла в сила на 7 април 1948

[2] Психиатричен енциклопедичен справочник под редакцията на проф. д-р й. Стоименов, Университетско издание „Марин Дринов” С.2004

[3]Младенова М. Депресията, болезненото лице на тъгата http://psihichnozdrave.com/biblioteka/statii/

[4] мисли за самоубийство