Как да избегнем войната с децата си

 ОБЩУВАНЕ  МЕЖДУ РОДИТЕЛИ И ДЕЦА 

 /Статията е част от книгата на Камелия  Мирчева 

"Как да избегнем войната с децата си"/

за контакти с автора: kameliqmircheva@abv.bg

Не е важно само какво ще кажеш,

                         но и как ще го кажеш

(притча)

       Един източен цар сънувал заплаши­телен сън. Той сънувал, че му падат всичките зъби един след друг. Обезпо­коен, повикал своя гадател. Гадателят изс­лушал внимателно съня и се обърнал към царя: „Трябва да ти съобщя тъжна вест. Така, както губиш на сън зъбите си един след друг, така ще загубиш всичките си подчинени.”  Тълкуването на гадателя ядосало много царят. Той заповядал гадате­лят да бъде хвърлен в тъмница. То­гава накарал да повикат друг гада­тел. Вторият гадател изслушал съня и казал: “Аз съм щастлив да ти съобщя една при­ятна вест. Ти ще станеш по-стар от всички свои приближени. Ти ще ги надживееш.” Царят се зарадвал и го възнаградил богато. Царедворците били много учудени. „Ти всъщност не каза нещо по-различно от твоя беден предшественик. Защо тогава той беше наказан, а ти щедро възнаграден?” - попитали те.Гадателят отговорил: „Ние двама­та еднакво възприехме съня, но важно е не само какво ще кажеш, но и как ще го кажеш.”

   

    Нито един родител не се събужда сутрин с мисълта да направи живота  на  детето  си непоносим. Нито една майка не си казва: „Днес ще крещя на детето си и ще го тормозя!” Тъкмо обратното. Именно сутрин много родители решават: „Днес ще бъде един спокоен ден. Никакви крясъци и  разправии.” Но въпреки добрите намерения, войната избухва отново. Пак се улавяме, че казваме неща, които не сме искали да кажем, и то  с тон, който въобще не ни харесва.

Всички родители желаят децата им да бъдат спокойни и щастливи. Никой умишлено не се опитва да направи детето си страхливо, стеснително, нетактично или агресивно. И все пак, тъкмо в детството, много хора придобиват тези качества и не успяват да изпитат чувство на сигурност, на уважение към себе си и към другите.

Родителите искат децата да бъдат учтиви, а те проявяват грубости; да бъдат отговорни, а те не са такива; да бъдат щастливи, а те не са. Защо става така? Труден въпрос с много отговори. Един от най-важните отговори е свързан с общуването.

Да се разговаря с децата е истинско изкуство. Често техните послания са толкова добре кодирани, че за възрастния човек е трудно да ги разшифрова.

         Често родителите се ядосват на разговорите си с децата, защото понякога те не водят доникъде. Родителите  се стремят думите им да бъдат убедителни, но знаят колко много усилия им коства това. Не една майка споделя: „Убеждавам сина си,  говоря му,  но той не ме чува. Чува само,  когато му викна”.

Децата от своя страна често се съпротивляват на разговорите с родителите. Те негодуват, когато ги поучават и критикуват. Всеки внимателен наблюдател, дочул  разговор между дете и родител, ще установи колко малко едната страна слуша другата.

Диалогът звучи като два монолога, първият от които  съдържа упреци и обвинения, а вторият – опровержения и молби. Трагедията от подобно общуване произтича не от липсата на любов, а от липсата на уважение, не от липсата на интелигентност, а от липсата на умение.

Общуването  с децата е  пълноценно, когато успеем да преодолеем родителското си неодобрение  и проявим нов тип отношение, в основата на което стои разбирането.

Детето не е в състояние да слуша никого, когато е обзето от силни емоции. В такъв момент то не може да приеме утехата, съвета или уместния укор. То  очаква от нас да го разберем. По-лесно бихме помогнали на детето си, ако знаем какво става с него и какво изпитва. Най-често, когато децата създават проблеми, ние се гневим. Когато сме ядосани, се държим така, сякаш сме загубили разсъдъка си. В момент на гняв казваме на децата си такива неща, които не бихме казали и на най-големия си враг.

Когато нещата преминат, изпитваме вина и твърдо решаваме, че това няма да се повтори. Но гневът скоро пак ни завладява и проваля добрите ни намерения.

Гневът е най-скъпо струващата емоция в отношенията между родителите и децата.

Нормално е да се ядосваме, нормално е да изпитваме гняв към неща, които ни дразнят, но неумението да контролираме  отрицателните  емоции  още повече засилва проблема. Ако не успее да овладее гнева си, по-добре е родителят  да сподели какво чувства: „Ядосана съм заради постъпката ти”, „Дразня се, когато не си оправил стаята”...

Квалификации за личността на детето от типа „ти си безотговорен”, „ти си мързелив” не само, че ще влошат положението, но биха могли при продължително повтаряне да формират личностни дефицити.

ОБЩУВАНЕТО между родители и деца е труден процес, но не и невъзможен. В основата му стои разбирането на детето и преодоляването и контролирането на собствените негативни чувства.

Когато детето желае да сподели  свои проблеми, когато търси помощ или защита, твърде вероятно и естествено е то да се чувства притеснено и объркано  от своите преживявания и въпроси.

КАКВА Е РОЛЯТА НА РОДИТЕЛЯ В ТАЗИ     СИТУАЦИЯ? Става дума за цялостното му поведение, чрез което той би могъл да създаде атмосфера на доверие  и  приемане,  добронамерено   да предразположи детето към непритеснително и открито общуване.

         ДОБРИЯТ РОДИТЕЛ ПРЕДИ ВСИЧКО Е ДОБЪР СЛУШАТЕЛ.

Важни елементи при умението ни да слушаме е вниманието и окуражаването. Освен вербални сигнали (чрез думи), ние изпращаме и невербални  (начинът, по който седим, движенията ни, жестовете, усмивка, мръщене, свиване на ръцете и др.). Родителят трябва да се опита да види проблема с очите на своето дете. Слушането е сложно умение, на което човек може да се научи. Следващото значимо умение при общуването с децата е ЗАДАВАНЕТО НА ВЪПРОСИ. Има различни начини на задаване на въпроси. И всеки един от тях би провокирал някаква реакция. Един неподходящо зададен въпрос може да доведе до гняв и негодувание. Но задаването на въпрос би могло също и да постави взаимоотношение на доверие и подкрепа. Ефективният родител умее да задава  въпроси, на които не може да се отговори само с „да” и „не”. Този тип въпроси се наричат ОТВОРЕНИ и обикновено започват с „Как…”, „Какво….”. Използването на думата „защо” при задаването на въпроси поставя детето в защитна позиция и го кара да се чувства, сякаш трябва да оправдава чувствата и действията си. Въпросът „Защо...” не е особено подходяща формулировка, когато се интересуваме от чувства, мисли, мотиви и подбуди. Насърчавайте детето си да описва своите чувства и мисли и причините, които го разстройват. Задавайте отворени въпроси от типа:

Ø  Как се чувстваш по повод на това, което се е случило?

Ø  Какво точно стана?

Ø  Как ти въздейства ?

Ø  Каква беше твоята реакция?

Ø  Как мислиш, че трябва да постъпиш?

Ø  Какви идеи би предложил за преодоляване на проблема?

Ø  Как ще обясниш ситуацията?

Ø  Разкажи ми  какво се случи?

Родителят може да помогне за постигането на емоционална стабилност на децата си чрез АКТИВНОТО СЛУШАНЕ.

Колкото по-добре слушаме това, което ни казват децата, толкова по-добре ще ги разбираме.

Слушането е труден процес. Често възрастните се затрудняват да слушат децата, без дадат съвет или да направят някаква забележка. Другият важен момент е детето да се ангажира с предлагането и избирането на решение за решаване на проблема. Назиданията трябва да бъдат избягвани. Те прибавят срам, чувство на вина и  гняв. А тези емоции най-често провокират включването на някой защитен механизъм.

Когато показвате разбиране и съчувствие, има по-голяма вероятност децата ви да разберат грешките си и да се поучат от тях. Опитвайте се да сключвате споразумения. Не очаквайте, че децата винаги ще изпълняват поетите обещания, но когато виждат, че вие държите на и спазвате обещаното пред тях, постепенно ще формират точност  и ангажираност.

Контролирайте собствените си емоции. Помнете, че гневът е лош съветник и не би решил никакъв проблем, точно обратното - би го задълбочил.

     Много родители смятат за свое задължение да решават всички проблеми вместо децата си. Тази позиция, както  и противоположната, че децата трябва да решават проблемите си сами, са крайни и неефективни.

ПОМАГАЙТЕ НА ДЕЦАТА СИ ДА ПРАВЯТ ИЗБОРИ.

Нека децата да знаят, че при даден проблем съществуват много варианти за решение. Всяко решение би довело до определени последици. Когато говорите с децата за различните варианти и техните последици, те по-лесно биха могли да направят своя избор. По-добре е да се правят грешни избори, отколкото нищо да не се прави. При грешен избор могат да се анализират грешките и това да се превърне в натрупване на опит, който да се трансформира в знание. Опитвайте се вместо да реагирате на лошото поведение, да реагирате на мотива, които стой зад него. Всяко поведение е провокирано от някаква причина или скрит мотив, свързан с неосъзнатите убеждения. Важно е да разберем убежденията, заради които децата вършат нещо с негативна насоченост. С промяната на погрешното убеждение променяме и поведението.

Когато знаете какво мислят децата за себе си, за другите и света около тях, по-лесно ще можете да оказвате положително влияние. Научете ги да споделят с вас. Създавайте  взаимоотношения  на взаимно доверие  и зачитане на различията.Човек може да общува не само с другите, а и със себе си. Това е умение, което се запазва през целия живот и от него зависят позитивните или негативните мисли и нагласи, самооценката, убежденията, увереността и т.н.

Междуличностното общуване е взаимодействие, колкото индивидуално,  толкова и социално.

Изградените  семейни модели на общуване се пренасят и в общуването извън семейството - в училище, сред приятелския кръг и другото обкръжение. Ако детето не е формирало самостоятелно отношение и изграждане на лични позиции в семейството, в периода на пубертета ще попадне под силното влияние на приятелския кръг или референтни групи. Не винаги това влияние е с положителна насоченост.

Ефективното общуване е процес на взаимодействия между двама или повече човека, насочено към съгласуване и обединяване на техните усилия за установяване на позитивни взаимоотношения и за постигане на общи резултати. Процесът на общуване оказва влияние върху всички страни, включени в него. В основата на този процес е КОМУНИКАЦИЯТА. Тя бива:

Ø      Вербална (словесна)

Ø      Невербална

 Невербалната комуникация се осъществява чрез движения на тялото и позата, жестове, мимики, промяна в изражението на лицето, погледа, усмивката, жестове с ръцете и т.н.

Ефективното междуличностно общуване между родители и деца  може да се осъществява чрез различни форми, но като специфичен човешки продукт то винаги кореспондира с потребността от обич,  доверие, разбиране.

          Всеки родител обича детето си. Но обичта означава да бъдеш с детето си, да бъдеш внимателен и толкова дълго, докато се убедиш, че то вече умее да взема правилни решения. Някак си несъзнателно ние като че ли показваме по-лесно раздразнението и гневът, отколкото обичта към децата си. Обичта означава нещо повече от това да се грижиш за детето. Тя е свързана с това да останеш до него и да споделиш неговото щастие, успехи, неуспехи и разочарования и да го подкрепиш в реализирането на най-трудните му избори, дори когато не си съгласен с тях.

Случай от практикатА

        Майката: „Дъщеря ми Марго е на 12 години. В училище няма проблеми. Отличничка е. Но вкъщи е нетърпима. Много е разглезена. Но това го дължим на свекърва ми. Свекървата живее при нас. Мъжът ми много работи, но и той е изнервен. Често отсъства от къщи. Аз работя като медицинска сестра. Работя на смени, имам и нощни дежурства. Та затова се налага бабата на Марго да е при нас, за да не остава детето само. Свекърва ми е добър човек, разбираме се с нея, но когато стане дума за Марго, нещо не се получава. Дъщеря ми не прави нищо сама. Баба й и прислужва, готви, сервира, оправя леглото, събира й чантата, седи над главата й, когато си пише домашните. Марго не проявява уважение към никого. Когато иска да получи нещо, не се спира, докато не стане нейната.”

Бабата: „Аз цял живот съм се блъскала. Майка ми почина рано, а татко се ожени за друга жена. Тя беше добра с мен, но когато се роди сестра ми, аз трябваше да се грижа и за нея, и за домакинството. Не можах да уча след средното си образование, защото парите все не стигаха. Рано се омъжих. С мъжа ми се разбирахме добре. Почина преди пет години. Почина внезапно. Цял живот сме се блъскали и трудили да изучим сина, той да е добре. Единствен ни е. Искахме още едно детенце, но не можах да забременея. Снахата е добра. Казва ми, че много глезя Марго и  се сърди, дето правя всичко вместо нея. То, детето, като порасне, ще се научи. Докато още мога, ще го отменям, да не го блъска животът още от малко. Аз затова живея, заради децата, да им помогна с каквото мога...”

Бащата: „Марго е добро дете. В училище само похвали има. Майка й все се сърди, че не си оправя леглото и дрехите, че не помага вкъщи. Но детето е още малко. Има време да се научи. За мен е важно, че няма проблеми в училище. Купувам й, каквото поиска. Заслужава си го, учи се отлично. Е, от време навреме с майка си спорят за това, че Марго не иска да помогне за нищо в къщи. Отговаря на майка си, като не иска да свърши това, което й е поръчано. Но мен ме слуша. Аз заради нея работя толкова много. Тя да е добре и да не е лишена от нищо.”

Марго: „Мама е станала една такава, все иска нещо да правя. Все е недоволна, че не си оправям стаята, че не си подреждам дрехите и все ми прави забележки. Оня ден ме прати до магазина да купя хляб и аз не отидох, а накарах баба. Тя баба и без това няма друга работа, освен да готви, да пазари и да чисти къщата. Аз ходя на училище и не мога да се занимавам с помагане. Това си е работа на баба. Тате е много добър, каквото му кажа, това прави и ми купува, каквото искам. Мама все обсъжда дали това е нужно или не. Казва, че не е достатъчно само в училище да се справям, а трябвало и в къщи да помагам...”

Майката: „Съпругът ми и свекърва ми твърдят, че не трябва да „тормозя детето”, като го карам да бъде отговорно и самостоятелно. Притеснява ме това, че дъщеря ми отказва да прави елементарни неща, смята, че сме й длъжни за всичко. Проявява неуважително отношение към нас. Често ми повишава тон, когато я накарам да свърши нещо съвсем елементарно.” 

КОМЕНТАР  ПО СЛУЧАЯ:

Човешкото общуване е сложен процес. То е нещо повече от изговарянето на думи и смислено подредени фрази.Общуването е социално умение и като всяко такова умение  може да се тренира и усъвършенства.

ЛИЧНОСТНИТЕ характеристики на децата, свързани с висок риск за формиране на негативен поведенчески модел, проециращ проблемно поведение са:

         импулсивност,

         обърканост,

         гняв и агресия,

         ригидно мислене,

         липса на самостоятелност (характерна за определената възрастова група),

         чувство за малоценност,

         много занижена или прекалено завишена самооценка,

         повишена тревожност,

         отхвърляне или провокативно поведение спрямо връстници или възрастни,

         ниска способност за решаване на проблеми,

         завишена социално-ситуативна тревожност,

преобладаваща тревожност, свързана с междуличностни взаимоотношения и изяви в училище;

         свръхчувствителност и лесна ранимост;

  имитационно поведение с доминиращ негативизъм, егоцентризъм, агресивност и конфликтност;

          Децата не се раждат с проблемно поведение. То се формира някъде по пътя на тяхното израстване. Зад всяко такова поведение стои  скрита някаква причина.

Не бива да забравяме, че свръхизискванията са толкова вредни, колкото и липсата на изисквания. Възрастните трябва да се научат да повтарят, обясняват  и да променят нефункциониращите в даден момент от развитието на детето правила. Отговорността и самостоятелността са неща, които се учат и възпитават от ранна възраст. Ако едно дете не се е научило на необходимата самостоятелност и отговорност в детството си, то вероятността това да се случи в живота му като възрастен е твърде минимална.

Родителите са тези, които учат детето си на самостоятелност, уважение и отговорност.Ако възрастните правят всичко вместо детето, то в него постепенно се формира моделът на така наречената „заучена безпомощност”.[1]

Заучената безпомощност в детството е една от най-честите причини за песимизъм и депресия в по-зряла възраст. Тя е свързана с нагласата, че всички са длъжни да свършат вместо него нещата. С нарастването  на възрастта, това води до деструктивни модели на поведение и негативни нагласи спрямо всички, които отказват да задоволят желанията му.

В конкретния случай липсата на изисквания за правене на определени неща формира пасивно отношение. Детето започва да формира нагласата на този етап, че баба му е длъжна да прави всичко. Тази нагласа постепенно ще прерасне в убеждение, което ще се прехвърля и в други междуличностни контакти и взаимоотношения. Това неминуемо ще доведе до междуличностни конфликти. Състоянието на безпомощност с лекота се пренася в различните сфери на живота. Твърде често някои на пръв поглед малки и незначими ситуации в обкръжаващия ни свят са достатъчни, за да бъде усвоена заучената безпомощност и тя постепенно да започне да управлява човешкото поведение.

Безпомощността възниква тогава, когато човек (детето) се опитва да реши определен поведенчески проблем, но не намира система (правила) в реакцията на обкръжаващите го по отношение на неговите действия. Тогава, когато никой от обкръжението (родители и значими възрастни) не му помагат да открие такава система от правила.

В конкретния случай заучената безпомощност е едната страна на проблема. Другата страна е свързана с формирането на навици и привички. Те са свързани с цялостното психично развитие на човека и с изискванията на определени действия в конкретните възрасти. Хигиенните навици се превръщат на около 10-12 години в привички, ако последователно и стриктно е следено изпълнението им от страна на родителите в по-ранните възрасти на детето. Това се отнася и за оправянето на стаята, подреждането на учебниците, писането на домашните.

© Автор: Камелия Мирчева

Как да избегнем Войната

с децата си

Първо издание 2006

ISBN-10: 954-351-003 -2

ISBN-13: 978-954-351-003-0

Второ преработено и допълнено издание 2012

ISBN 978-954-351-044-3

Издател: Арт клуб „Херос” Стара Загора

Художник: Камелия Мирчева

Предпечат и дизайн: Камелия Мирчева

Редактор: Камен Костов

За контакти с автора: kamеliqmirhceva@abv.bg

  Повече за книгата:

Как да избегнем войната с децата си

---

[1] М. Селигман определя през 1975 г. заучената безпомощност като „отрицателни последствия от преживян опит от индивида на невладеене на заобикалящата го среда”.   Последствията на заучената безпомощност се проявяват на три нива - мотивационно ниво (свързано с липсата на  мотивация за контролиране на ситуациите),  когнитивно ниво (свързано с липсата на състояния за установяване на връзка между действията и резултатите); емоционално ниво (свързано с отчаяние и депресия)