ЕПИГЕНЕТИЧНАТА КОНЦЕПЦИЯНА ЕРИК ЕРИКСЪН -
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО КЪМ КУЛТУРНИТЕ И НАУЧНИ ВЪЗГЛЕДИ ЗА ЧОВЕКА
КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА - психолог
ЕРИК ЕРИКСЪН /1902-1994/ е роден на 15 юни
1902г. във Франкфурт. Работи дълги години като професор в Харвардския университет и разработва проблема за
юношеския период в цялостното развитие на личността. В стремежа си да преодолее
ограничеността на разбирането за детските идентификации той предлага разбиране на
идентитета на Аза.
В концепцията на Ериксън вниманието е
насочено към психически зрялата личност. Понятието “идентичност” като термин се
употребява за първи път през 20 - те години за специфични клинични цели.
Кризата според Ериксън е
“необходима повратна точка, решаващ момент, когато развитието трябва да
продължи по един или друг път, водейки източниците на растеж, възстановявайки и по нататъшното
диференциране”.[1]
Той разглежда идентичността,
като основа за психическото здраве и зрелостта на индивидуално ниво /психосоциална
идентичност/ и на културно ниво - /етнокултурна идентичност/.
Ериксън включва
социалните и културните отговори в недрата на един модел за развитието. На
всеки етап от нивата и на всеки стадий от сексуалното развитие съответства един
отговор на културата.
Културата е
заинтересована да изгради един психически здрав индивид, който да се интегрира
с чувство за заинтересованост в обществото.
Потребността от
психосоциална идентичност е генетична потребност, индивида е заинтересован да
изгради ясен и точен модел за себе си. Най - общата дефиниция за идентичността
е отговорът на въпроса: “Кой съм аз?”.
Адекватното разглеждане
на този процес е необходимо условие за психичното благополучие и
приспособяване. В това начинание, според Ериксън намира израз природния стремеж на човека към
яснота и прецизност по отношение на себе си, към откриването на своето
значение, смисъл, цел и насока в живота.
В разбирането на Ериксън постигането на идентичност е
непрекъснат процес и крайният отговор е недостижим, защото социалното обкръжение
и индивида са изменчиви.
Според него развитието
по необходимост преминава през психосоциални кризи.
Той твърди, че идентичността е чувство за
самотъждественост, непрекъснатост във времето и в пространството. Поддържа
възгледи за общата потребност от идентичност и единство на индивидуално и
колективно самопознание. Идентичността възниква от взаимодействието на
биологично, психично и социално, на онтогенетично и на културно- историческо.
Според Ериксън дори и
най - дивата култура трябва да има за цел да изгради при по - голяма част от
членовете си силно его.
Той включва социалните и
културни отговори и очаквания в недрата на един модел за развитие.
На всеки етап от живота и на всеки стадий от сексуалното
развитие описани от Фройд съответства един отговор на културата.
Той се съхранява в
институциите, митовете, вярванията на общността за нещата, които индивидът
трябва да усвои.
Именно културата е
заинтересувана да изгради един психологически здрав индивид, който да се
интегрира с чувство за заинтересованост в обществото.
Потребността от ПСИХОСОЦИАЛНА ИДЕНТИЧНОСТ според Ериксън е генетична потребност. Индивидът е
заинтересован от изграждането на точен и ясен модел за себе си. Загубата на идентичността е безсилие, страх
и наличност за смърт.
Съществуват много
интересни моменти в биографията на Е.
Ериксън. След като завършва средно образование решава да опознае света.
Пътува много и проявява интерес към изкуствата.
Завършва Художествената
академия в Мюнхен.
Бил доста известен
художник, специализирал се в рисуването на детски портрети. Случайно през 1927
г. се среща с Ана Фройд, която го запознава с психоанализата. Под нейно влияние
завършва през 1933г. курс по психоанализа във Виенския психоаналитичен
институт. Емигрира в САЩ и става
университетски преподавател - занимава се с изследователска работа върху
детското развитие.
Практикува в Център за възстановяване на деца с
психични проблеми. Неудовлетворен от песимистичното звучене на психоанализата звучене започва
да се занимава с персонология.[2] Работи
като терапевт сред индиански племена, а по - късно и с ветерани от войната. В
резултат на наблюденията си извежда концепцията за значението на идентичността.
При работата си в индианските племена стига до извода, че съществуването на
колективен разпад - криза на колективната идентичност води до индивидуална криза на личността.
Психобиографичните му изследвания за живота на
Ганди и Лютер му носят национални награди и популярност в по-широки кръгове.
Ериксън въвежда принципа
за МНОЖЕСТВЕНАТА ДЕТЕРМИНАЦИЯ НА ЖИЗНЕНИЯ ПЪТ.
Неговият модел е за
променящия се индивид. Той смята, че всички нови изисквания, поставени от
обществото предизвикват психосоциална криза.
Нейното успешно решаване
води до засилване на Аза, до изграждане на нови добродетели или жизнени сили.
Така развитието не се осъществява по произволен начин. То има последователност
от задачи, психосоциални кризи, позитивни и негативни решения.
Ериксън употребява
понятието “психосоциална криза” в еволюционен смисъл.
Тя е решаващ момент,
като континиум от поведения, а не
алтернативи.
Всяка възраст се
характеризира с доминирането на специфична криза. Ериксън различава 8 възрасти
в живота на човек, в които възникват кризи и на които съответстват 8 двуполюсни
състояния (задачи).
Всичките осем задачи
съществуват в някаква форма през целия жизнен път и могат да са поставени през
различно време. Ериксън допуска, че дадена задача може да бъде решена
позитивно, но в друг възрастов стадий тя може да възникне отново и да се
преразгледа в друга светлина. Това е свързано с изменението на социалното
обкръжение, което изисква ново преосмисляне.
От друга страна, според
него е възможно нерешените задачи да се
решават като допълнителна работа в следващия стадий.
По-късните решения могат
да погребат по - ранните неудачи. Основното допускане на Ериксън е, не позитивните решения в по -
ранните възрасти способстват позитивни решения в по - късните възрасти.
Той подрежда онтогенетично
8-те стадия по следния начин:
Ø
ПЪРВИЯТ СТАДИЙ е МЛАДЕНЧЕСТВО (ОРАЛНО -
СЕНЗОРЕН СТАДИЙ) до навършването на 1 година.
Детето се учи да възприема средата като подредена
и предсказуема или се чувства плахо и подозрително при контактите си.
Психосоциалната криза се изразява в противоположните полюси - БАЗИСНО ДОВЕРИЕ или БАЗИСНО НЕДОВЕРИЕ. То е всепроникващо към
себе си и света. Под “доверие” Ериксън разбира ”съществено доверие в другите и
фундаменталното чувство, че човек заслужава да му се доверяват” [3]
Като съзнателно
преживяване доверието се поддава на интроспекция, но то е и начин на поведение,
който може да се наблюдава и от околните.
Ериксън разглежда
базисното доверие, като крайъгълен камък на ВИТАЛНАТА ЛИЧНОСТ.
Съществува етап на
включване, в който бебето е възприемчиво към онова, което му се предлага. Ако
на бебето не се предават и др. стимули освен храна, то може да се промени рязко
в разпространяваща се защита или летаргия. Още в началото на живота си детето
се среща с основните морални ценности на своята култура. Кризата на оралният
период е трудно да се оцени и още по трудно да се удостовери.
При успешно преодоляване
на кризата в този период Азът се засилва.
Водеща е устойчивата
вяра, в удовлетворимостта на първичните желания, независимо от ограниченията на
зависимостта.
Доверието става
способност за вяра - жизнена потребност, за която човек трябва да намери
някакво институциално потвърждение.
Индивидуалното доверие
става обща вяра, а индивидуалното недоверие - общо формулирано зло. Най
кратката формулировка за постигане на идентичност в младенческа възраст е “Аз
съм това, което се надявам, че имам и давам”
Ø
ВТОРИЯТ СТАДИЙ е РАННО ДЕТСТВО (мускулно - анален стадий).
От втората до третата година в живота на детето е
момента на автономността или на
съмнението. През този етап все още силно зависимото дете започва да
преживява своята автономна воля. Родителят и детето са неравностойни.
Целият
живот на малкият човек през този период се превръща в битка за автономия.
Този етап е решаващ за
отношенията между любящата добра воля и пълното с омраза упорство, между
сътрудничеството и ината, между себеизразяването и натрапливото самоограничение
или смирено покорство.
Прекомерната тактичност
може да доведе до формиране на чувство за срам и неадекватност вместо до
чувство за адекватност и самостоятелност.
Психосоциалните кризи
могат да са изразени в АВТОНОМИЯ (НЕЗАВИСИМОСТ) или СРАМ и
СЪМНЕНИЯ.
При успешно преодоляване волевата сила се определя към упражняване на
избор както и към самоограничения, въпреки срама, съмненията и гнева срещу
контролът упражняван от другите. Отпечатъкът на етапа на автономността е: “АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО МОГА ДА ЖЕЛАЯ СВОБОДНО”.
Ø
ТРЕТИЯТ СТАДИЙ е ВЪЗРАСТТА НА ИГРИТЕ (двигателно - генитален стадий).
От 4-тата до 6-тата година, според Ериксън е времето
на ИНИЦИАТИВАТА или на чувството за ВИНА. В зависимост от
грижите и възпитанието детето може да формира чувства на свобода или неадекватност
и вина.
То се научава да се
движи по - свободно и по - енергично. Чувството за боравене с речта и езика се усъвършенства. Въображението се
разширява до много роли. Детето се опитва да разбере възможните бъдещи роли и
по - точно тези, които си струва човек да си представи.
Великият властелин на
инициативата в този период е СЪВЕСТТА.
Един от най - дълбоките
конфликти в тази възраст е причинен от омразата и разочарованието към родител,
който е служел първоначално за модел и проводник на съвестта. Моралът в този
период може да стане синоним на отмъстителността и подтискането на другите.
Патологичните последствия от този етап могат да се появят много по - късно,
когато конфликтите в инициативата могат да намерят израз в хистерично отричане
или самоограничаване, непозволяващи на индивида да живее според собствените
си вътрешни възможности.
Всичко това може да бъде
“свръх-компенсирано” чрез показ на неуморна инициатива, чрез енергично заемане
с всичко, на всяка цена. За този етап е валидно: “АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО МОГА ДА СИ
ПРЕДСТАВЯ, ЧЕ ЩЕ БЪДА”.
Ø ЧЕТВЪРТИЯТ ПЕРИОД е УЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ
От 6-тата до 11-тата година е епохата на
изобретателността, в която се утвърждават способностите
или малоценността.
Ако в този период
усилията и опитите да се овладее средата бъдат блокирани може да се изгради
слаба мотивация за постижения и ниска самооценка.
По никое
друго време детето не е готово да учи бързо. Това е периодът, в които децата се
учат да печелят признание, развиват упоритост и се адаптират към неограничените
закони на възрастните. Опасност в този период е отчуждението от самото себе си и от задачите, които са му
поставени.
На тази възраст детето: [4]
- поема задължения;
- учи се на дисциплина;
-
усвоява технологии на "правене" на неща;
- прави нещата синхронно;
-
взаимодейства с другите, настроено е да споделя съвместна работа;
- конструира и планира;
-наблюдава
и имитира работата на другите - особено тази, която е интересна и разбираема за
него;
-способностите
и инициативата му растат.
Този етап е най -
решителния в социално отношение. Той се характеризира с действеност и чувство
за създаване.
В този период валидна е
максимата:“АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО НАУЧАВАМ”.
Ø
ПЕТИЯТ ЕТАП е ПУБЕРТЕТА И ЮНОШЕСТВОТО /от 12 до 18 година/.
Поведението на юношата в този период става много различно. В
него се преживяват на по-различно равнище кризите на предишните периоди. Това е
периода през който водещи са доверието и автономността. доверието е в развитие
и парадоксалното е, че в дадени моменти може да се превърне в отричащо
недоверие именно поради страх от отхвърляне.
Автономността се
проявява в желание за вземане на самостоятелни решения, но и в страх от провал.
„Особено важно за юношата е да бъде верен - на себе
си и на най-близките приятели. Верността е категория, която Ериксън поставя
като маркер за положително решаване на кризата в пубертета - това е
"способността на юношата да остава верен на своите привързаности и
обещания, въпреки неизбежните противоречия в ценностната му система"”[5]
Опитвайки различни роли
и вниквайки във възгледите на другите младият човек може да формира у себе си
интегрирано чувство за собственото си Аз или да стигне до дифузия и объркване
на ролите по отношение на въпроса “Кой съм аз?”. Юношата търси хора и идеи в
които да вярва.
„В
пубертета всичко минава под знака на изграждане на его-идентичността. Дори
любовта - този двустранен на пръв поглед процес, в юношеството изпълнява
по-скоро друга задача - това е по-скоро начин да изпиташ себе си, да разбереш
кой си всъщност. "Юношеската любов е в значителна степен опит да се
постигне дефиниция на идентичността чрез проектиране на собствения дифузен
Аз-образ върху другия и по този начин той да се види отразен и постепенно
изяснен"...В пубертета юношата се вълнува кой е той и какъв иска и какъв
може да стане, как изглежда в очите на околните и какъв биха искали да го
виждат те и накрая - има ли разминаване между представата му за себе си и
мнението на околните за него. Този възел от проблеми търси своето разрешение.”[6]
Юношата търси възможности свободно
да взема решения. Отчуждението на този етап е смущение в идентичността.
Ø ШЕСТИЯТ СТАДИЙ Е МЛАДОСТТА. /от 18 до началото на зрелостта 35-40 години/.
Това е периодът, в който човек преживява или способността да сподели живота си с друг
човек или ИЗОЛАЦИЯ.
Опитите за свързване със
света на другите могат да доведат до емоционална, сексуална и нравствена
близост с другите хора.
Или при неуспех - да се
стигне до липса на близки лични отношения.
Основна задача на този период е развитието на
его-идентичността (възрастта 20 - 25 г.) е развитие на способността за
интимност.
„Ериксън разглежда интимността в по-широк смисъл -
"като истинска и взаимна
психосоциална интимност с друг човек, било то приятелство, еротичен контакт или
съвместно вдъхновение"”[7]
Собствената идентичност в периода на интимността
същевременно противопоставя, различава идентичността на другия, но и се слива с
нея, като запазва собствената си идентичност. Това се случва на етапа, при
които личността вече е изградила своята базова его – идентичност.
Ако идентичността не е добре изградена се
проявяват затруднения в доверителната интимност. Хората, не сигурни в своята
идентичност или се отдръпват и дистанцират от междуличностна интимности или се
впускат в множество актове на интимност. Те не могат да се доверят на себе си и
на другите.
Този период се основава
на формулата: “НИЕ СМЕ ТОВА, КОЕТО ОБИЧАМЕ”.
Ø
СЕДМИ СТАДИЙ – ЗРЯЛОСТ /от 40 до 65 години/
Зрелият човек се нуждае
другите да имат нужда от него.
Зрелостта се ръководи от природата на това, за
което трябва да се полагат грижи.
Генеративността е
предимно грижа за създаване и насочване на следващото поколение.
Там, където това чувство не може да бъде постигнато се
появява регресия до натрапливата потребност от псевдоинтимност.
Тя особено характерна за
стадия на ЗРЯЛОСТТА. Това е периодът, през
който човек насочва вниманието и ресурсите си към собственото си благополучие
или към проявата на загриженост към неща
надхвърлящи собственото му Аз - семейство, общество, бъдещи поколения.
Характерно за този
период е ГЕНЕРАТИВНОСТТА или СТАГНАЦИЯТА на Аза.
При
успешно преодоляване на кризата има всеобхватна ангажираност с това, което се
създава. „Основното качество, което се развива и проявява през този период, е
грижа. Ериксън не я приема тясно - като грижа за децата, а я поставя в
по-широката рамка на грижа изобщо - разбирана като "разширяване на поетите
задължения да се грижим за хора, резултати и идеи, към които човек проявява интерес".Тя
включва чувство за дълг, желание да дадеш своята дан за бъдещия живот,
продуктивност. Хора, които по някакви
причини не са развили у себе си способността да се грижат, а животът им се
върти около удовлетворяване на собствените нужди, по-често изпадат в кризата на
усещането за безнадеждност и безсмисленост”.[8]
Основната
максима в този период е: „АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО СЪМ ПОСТИГНАЛ”
Ø
ОСМИ СТАДИЙ - СТАРОСТТА /периодът след 65 години/.
Взависимост от
успешността на развитието в предходните стадии човек може да се наслаждава на
“обществения си живот” или да преживява в различни степени безнадежността му.
Последната възраст от живота на човека е
белязана или от личната интеграция или от отчаяние, от чувство за провал, от
съжаление за това, което е могло да бъде.
Човекът в този период се изправя пред ново
издание на кризата на идентичността, което Ериксън обобщава в думите: “АЗ СЪМ ТОВА, КОЕТО ОЦЕЛЕЕ ОТ МЕН”.
Такива
диспозиции като вяра, сила на волята, целенасоченост, компетентност, вярност,
любов, грижи, мъдрост се вливат в етапите на индивидуалния живот.
Според
Ериксън психо-социалната сила зависи от целия процес, който регулира
едновременно индивидуалните жизнени цикли, приемствеността на поколенията и
структурата на обществото, защото тези три неща са възникнали заедно.
Той изразява
и оформя нов културен модел за потребностите и същностите на човешкия индивид в
социалната, културната и историческата среда, в която живее.
Ерик Ериксън
е един от малкото психолози, които проследяват целият жизнен човешки цикъл. В
неговата теория развитието продължава през целия живот.
Материалът е чест от книгата на Камелия Мирчева "Нетрадиционни педагогически подходи. Основни школи в психологията"
[2] Персонологията предлага обяснение на
човешкото поведение, според което личностните и екологическите фактори са
равнопоставени. Според персонологията всеки човек е уникален и социализацията всъщност е компромис между
собствените импулси на индивида и изискванията и интересите на заобикалящите
го. Силите на обкръжението играят значителна роля за провокирането на
психогенетическите лични потребности -
те облекчават или затрудняват достигането на личните цели.
[4]
http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/5.htm
[5] http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/5.htm
[6]
http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/5.htm
[7]
http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/5.htm
[8]
http://liternet.bg/publish13/m_vylkova/chuvstvoto/5.htm
Няма коментари:
Публикуване на коментар