Детската депресия, като култ в Емо културата

ДЕТСКАТА ДЕПРЕСИЯ КАТО КУЛТ В ЕМО КУЛТУРАТА[1]

Камелия Мирчева - психолог

„...Дъщеря ни е на 12 години и ни мрази. Слуша ужасна музика с крясъци. В клиповете изгарят деца и има толкова ужасии. Облича се в прилепнали дрехи в черно. Подстрига си косата. Боядиса я в черно, с ужасни зелени кичури. Бретонът й закрива половината лице. Не разговаря с нас. Мрази ни, защото сме бедни, поне така казва. Сложи си два пиърсинга от двете страни на устата. Изглежда ужасно...”

„...Синът ми е на 16 години. Новите му приятели изглеждат страшно. Гримират се със зловещо черно. Те не разговарят с нас. Идват, влизат в стаята му и слушат силна музика. Гледат едни клипове, в които разпъват деца. В къщи не говори. В тетрадката му намерих записано: „Мразя майка си, мразя баща си, мразя сестра си, която е гадна фешънка. Те съсипват живота ми и са гадни изроди...” Отчаяна съм. Синът ни никога не е лишаван от нищо. Семейството ни е с добро материално положение. Не се караме, няма скандали. Не знам какво става..”.

                        /Снимките към  публикацията са от сайтове, рекламиращи Емо културата/

„... Дъщеря ми е на  13 години. Засега ходи на училище, но видях белези от срязвания по краката й. Нищо не ми отговори, като я попитах какво е това. Може да са я вербували в секта, защото си подстрига косата. От бретона й не се вижда половината й лице. Такива са и прическите на новите й приятелки. Много грим си слагат по очите. Изглеждат бледи и страшни. Обличат се в черни дрехи. Дъщеря ми си сложи  обеца на носа и на веждите. Не говори с мен и с баба си. С мъжа ми сме разведени. Живеем в много тежко материално положение. Дъщеря ми се промени... Казала на братовчедка си, че ме мрази, защото съм бедна и оскотяла от работа. Казала още, че животът е скапан и е все едно дали си жив или не...”

„...Синът ни е на 10 години. От известно време се промени. Спря да се усмихва и е все тъжен. Не иска да говори с мен и с баща си. Употребява груби думи към сестра си. В един от учебниците му намерих лист с написани ЕМО правила за начинаещи. Звучат ужасно и абсурдно. Когато го попитах какво е това, каза че са му го дали приятели, по-големи от него. Били в 10 клас. Поразпитахме го за това и той каза, че това е тайна и ако я издаде, ще умре. Ужасно е. Не ни каза имената им, въпреки че настоявахме. Обеща повече да не се среща с тези „приятели”. Не знаем какво да правим!... Искаме детето ни пак да се усмихва...”

Все по-често чувам подобни разкази от  объркани и отчаяни родители. В последните години в процеса на работата си попадам на негативни културни влияния, които обсебват душите на децата ни и ги правят агресивни, отчаяни, нещастни...

Някои от тези влияния на пръв поглед изглеждат като поредната форма на мода или тийнейджърски протест. Но в действителност те обхващат предпубертетния период от развитието, когато детето все още не е формирало пълната си емоционална и социална зрялост и е особено податливо на влияния.

По-голямата част от учениците в предпубертетната и пубертетна възраст ходят на училище без мотивация за учене. Натрупаният стрес от физиологичните промени и психологичната криза в този период се засилва и от затрудненията при справяне с учебния материал в училище. Между деца, родители и учители в повечето случаи липсва диалог. Най-често комуникацията се свежда до прехвърляне на отговорност и обвинения.

        Децата са самотни и нещастни. За повечето от тях думичката щастие означава: „да имам нов GSM”, „да ме оставят на мира”, „да не ме изпитват”, „да имам 10 лева джобни пари”, „даскалите да стачкуват”, „да не ме изпитвам”, „да забия шамар на някоя фешънка, скейтър или рапър”, „да чатя в интернет”, „ да се кефя с приятели в скайпа”, „да играя на компютъра”.[2]

Родителите са безпомощни и уморени. Силите им стигат до осигуряването на средства за посрещане на физиологичните нужди на детето. Емоционалната връзка между родители и деца започва да се прекъсва.

         Никой не учи децата как да правят избори, да поемат отговорност за собствените си постъпки и да се справят с разрушителните си емоции. Липсата на изисквания и последователност в процеса на възпитанието, както и наличието на свръхизисквания са еднакво вредни и водят до висока степен на асоциално поведение.

Живеем в объркан свят, в който децата са самотни, родителите - отчаяни, а учителите - объркани и беззащитни.

Живеем в свят, в който:

Ø  Чуваме по новините, че 100 човека са взривени и сменяме канала, защото това е част от ежедневието ни;

Ø  Проверяваме имейлите си по 10 пъти на ден, но нямаме време да поговорим поне 10 минути с детето си, ако това не е наложително, т.е. ако то не е извършило нещо негативно, но понякога дори и в този случай отлагаме разговора, защото нямаме време за такива неща;

Ø  Децата ни играят всеки ден, но пред екрана на компютъра;

Ø  Най-добрият приятел на човека не е кучето, а мобилният телефон и единствената по-голяма драма от това да го забравиш в къщи, е да го загубиш;

Ø  Третокласниците пишат по-бързо на латиница с клавиатурата, отколкото говорят и пишат в час по български;

Ø  Думите „моля”, „извинявай”, „благодаря” са на път да изчезнат от речника ни.

Живеем в свят, в който ни заливат с агресия и  пошлост. Възрастните се гневят на социалното ни общество, на държавата и на какво ли не, не харесват живота си, оплакват се, но само 30 % от тях правят усилието да гласуват. 

       Синдромът на отчаянието и безверието обхваща все по-голяма част от хората. Децата биват ежедневно подложени на неадекватността на възрастните и копират и заучават техните модели на поведение.

Страшно е, когато:

Ø  10-годишно дете заявява: „Обич ли, ами това е, когато татко забрави да ме пребие, ако имам забележка…”;

Ø  12-годишни момичета смятат, че това да скубеш и биеш по-слабите си съученици е „...голям майтап, тя се гърчеше на земята, а останалите се кефеха...”

Ø  14-годишни деца са категорични, че: „...мечтите са измислица, която я има само по някои филми и в някоя и друга скучна книга от миналото, дето ни карат да ги учим в училище...”;

Ø  Голяма част от 16-17-годишните смятат, че: „...законите са някаква тъпня, дето никой не я спазва...”

Ø  Сред 19-годишните младежи масово е разпространено убеждението, че ако „...имаш пари, може да си купиш всичко и тогава дори и престъпление да си извършил, ще се измъкнеш...”

Абсурдно е, когато:

Ø   Майка на 15-годишно момче, което системно пребива и тормози съучениците си, заявява: „...Не мога да разбера какво толкова е направил. Забил десетина шамара, посритал, голяма работа. Та той ще става мъж все пак...”

Ø   Учителка казва на класа: „...Вие сте като стадо безмозъчни животни и затова на    класното имате двадесет двойки, три тройки и 2 петици...”

Живеем в агресивен, объркан, манипулативен свят, на който позволяваме да ни превърне в импулсивни същества, които търсят причините за събитията в живота си извън себе си. Защото по-лесно и удобно е някой друг да е виновен за собствения ти провал, предизвикан в повечето случаи от бездействие, страх или неадекватност.

Животът е много по-лесен, ако детето не ни досажда и се занимава само пред компютъра си или пред телевизора. И дори не си правим труда да се поинтересуваме какво гледа, какво музика слуша, какво и с кого си говори по скайпа.

    Когато детето се чувства самотно, объркано, неразбрано, отхвърлено и чуждо в семейството си, пренася това в училище и в общуването си с другите. Детето спира да споделя преживяванията, мислите и чувствата си, ако когато е започнало да говори, е чуло някой от следните отговори или коментари:

Ø  „Това са глупости, не ги мисли повече...”

Ø  „ Цял ден се трепя, за да  изкарам пари и да платя тока, водата, телефона и да има какво да ядем, а ти двойка си получил...”

Ø  „ Ако беше като брат  си...”

Ø  „От какво си лишен, каквото си поискал си получил, като в замяна очакваме да ходиш на училище и да имаш отличен успех...”

Ø  „Знаеш ли какво ми е на мене, да не мислиш, че ми е лесно да ходя на работа, ама нали заради тебе се блъскам...”

Ø  „Ти си лош и безотговорен...”

В процеса на този модел на комуникация детето се научава да не споделя, да не говори, защото това, което казва, не бива чуто и разбрано. То предпочита да бъде невидимо за околните.    

     И там някъде на границата на самотата, отчаянието и кризата с навлизането в пубертета децата търсят своята идентичност в група, която ги приема и одобрява. При групите с негативна насоченост се подчинява индивидуалността и се притъпява личната отговорност. Този тип групи се превръщат в изолирани общности, в които се шаблонизират  широк кръг от ситуации, свързани с възпроизводството на антисоциални ценности и тенденции. И всичко започва по много безобиден на пръв поглед начин: слушане на определен вид музика и омраза към тези, които предпочитат да слушат друга.

Петнадесетгодишно момче споделя: „...Скинарите мразят чалгаджиите, чалгаджиите мразят рапърите, рапърите мразят пънкарите, пънкарите мразят емотата, емотата мразят всички, че май и себе си, щото си режат вените... И въобще всеки мрази всички. И ако ти не си при някои от тях, всички заедно мразят теб. И знаете ли защо?!... Защото нямаш самоличност. А човек без самоличност бива смазван от бой и няма кой да го защити... Полицията ли?!... Та кой нормален човек ходи в полицията... Пък и да отидеш, все едно, че някой ще ти обърне внимание, най-много и там да те пребият...”

Преди няколко години ЕМО вълната вече беше в България. В началото това беше много малка група деца от 14 до 18 години. Сега са толкова многобройни, че имаш усещането, че са навсякъде. Защото ги виждаш по улиците, в училищата, в парковете.  Сред децата, навършили 10 години, вече е широко разпространена ЕМО модата.

В края на 80 години се заражда първата вълна ЕМО или ИМО като течение в музиката, разновидност на емоционално заредения пънк-рок. Терминът се появява като иронично определение за част от групите, свирещи класическо ДИ СИ звучене, което по своята същност представлява рок темпо, музикалност и мелодичен вокал с емоционален и самоаналитечен текст.  Втората вълна са появява около 1994 година, като освен разновидност на пънк-рока като ЕМО се припознава и по-тежко инди и вариации на хард рока със запазено звучене, но с променена тематика на текста. В музиката са характерни елементи като плач, стонове, викове и крясъци. Текстовете са за безсмислената любов, насилието, несправедливостта  и жестокостта на живота.  Музиката е неистово силна и най-характерното за нея са продължителните викове на вокалиста, наречени скрийм. Около 2002 г. се заражда третата вълна ЕМО, която обхваща и нови музикални стилове.

Основното в ЕМО философията е, че те са различни от близките си и околните до такава степен, че не могат да заемат мястото, което им е отредено от другите в света. Емотата вярват, че фактът, че  никой не ги е питал дали искат да се родят, им дава основание да са нещастни. Те смятат не само, че не са разбирани от околните, но и вярват, че всички ги мразят. И затова и те мразят. 

В „Библия на ЕМО”, в която са формулирани 58 заповеди, които всеки последовател трябва да спазва, четем:

Ø      Отричай всичко изречено от родителите ти!

Ø      Всичко, което родителите ти казват, е лошо и вредно. Те те мразят и ти трябва да ги мразиш.

Ø      Всички, които не са „меки китки”, са олигофрени.

Ø      Ако си момче, знай, че всяко момиче и момче искат да спят с теб.

Ø      Ако си момиче, всеки спи с теб.

Ø      Никога не можеш де си сигурен какво правиш, но затова винаги имаш черен лак.

Ø      Прическата ти трябва да е такава, че да обърква хората за пола ти.

Ø      Имай профил с ник, който да съдържа поне три Х, а аватарът ти да съдържа кръв и бръснарско ножче.

Ø      Мрази чалгата и тъпите чалга фешъни.

Ø      Режи си вените, когато си сам в къщи и си скрий белезите с гривни.

Ø      Обличай се в черно, розово или цикламено. Пускай косата си дълга отпред.

Ø      Междувременно пак си нарязвай вените, защото не си го правил вече от два дни.

Ø      Ти живееш и се раждаш, единствено докато кръвта ти тече. Ти вече си ЕМО и затова отиваш и отново си режеш вените.

Звучи страшно, звучи ужасно, но това са фактите. Прието е като своя характерна черта ЕМО децата да определят себе си като бисексуални, тъй като границите между половете са твърде размити. Прическите, гримът, дрехите и типичните атрибути за поддържане на стила са еднакви и за момчетата, и за момичетата. Най-отличителното в прическите е бретонът, който закрива почти половината лице. Той е дълъг, прав, филиран. Останалата част от косата е рошава и стърчаща. Това е прието за символ на живота в тъмната страна на света. Емотата боядисват косите си гарваново черни или тъмно кафяви, като прибавят понякога в тях ярки зелени и розови кичури. Гримът и при момчетата, и при момичетата е тежък, със силно очертани очи. Устните са очертани в блед нюанс, най-често със светъл фон дьо тен. Пиърсингите на носа, устните и веждите са част от атрибутите на стила. Дрехите са в черен или розов цвят, прилепнали по тялото. Характерни са тесните, прилепнали дънки. Към тях се прибавят ярки детайли, един или два колана с капси или вериги. Носят се и черни тениски с разкъсани на парчета розови сърца или с детски рисунки на анимационни герои. Обувките са кецове или черни маратонки с розови връзки. На ръцете се слагат множество гривни, с които се прикриват белезите от нарязванията.

         Автоагресията е част от ЕМО културата. Нарушаването на целостта на тялото е знак за принадлежност, която започва да се доказва още в първата фаза.

В  „ЕМО правила за начинаещи” четем:

Ø „Повтаряй всеки ден най-малко три пъти: „Всички трябва да ме оставят на мира. Не заслужавам по-добър живот. Никой не ме разбира. Всички ме мразят и аз трябва да ги мразя.”

Ø „Наложително е да мразиш родителите си. Научи се да ги мразиш. Ако родителите ти са богати, ги мрази за това, че имат пари. Ако родителите ти са бедни, ги мрази за това, че нямат пари.”

Ø „Мрази всички възрастни и организации, те ограничават ума ти и те мразят.”

Ø „Бъди жалък, ама много жалък. Чак когато станеш толкова жалък, че никой да не може да те трае, освен теб самият, вече си истински ЕМО.”

Ø „Рисувай депресиращи рисунки, дори и да не можеш да рисуваш.”

Ø „Режи се, ти просто обичаш болката и само чрез нарязани вени можеш да доказваш себе си.”

Ø „Мрази, мрази, мрази... Когато отиваш на купон, никога не се забавлявай!”

Ø „Гледай злобно. Не се усмихвай. Мрази щастливите хора, помни, че те не те разбират и също те мразят.”

Ø „Чувствай се ненужен. Крещи и се карай безпричинно.”

Когато един човек започне да повтаря поне по три пъти на ден тези думи, неизменно при повторенията ще започне да се ражда убеждението за тяхната вярност. А какво се случва в десетгодишно дете, при което няма все още формирана ценностна система  и завършена емоционална зрялост?!... Отговорът е простичък – психиката се деформира и зомбира. Последователите на ЕМО мразят и вярват, че всички ги мразят.

       Страшно е да живееш в света на собствената си омраза. Омразата, гневът, интригата, злобата и отчаянието са товари. Изключително тежки товари, които тръгват от човека и се връщат към него със страшна сила, с която го разрушават. ЕМО културата е манипулативна. Тя насажда у последователите си състояния, които са част от симптомите на депресията, а именно:

Ø      чувство на тъга и емоционална празнота;

Ø      усещане на безполезност, чувство за безпомощност и излишност;

Ø      лесна раздразнителност и изолация;

Ø      суицидни мисли и действия;

Ø      недоволство  и липса на смисъл от живота.

Депресивното състояние е реакция на загубата на нещо много ценно в човешкия живот. А има ли  по-голяма ценност от това да обичаш и да бъдеш обичан?

Живеем в объркан и сложен свят, на който позволяваме да ни смазва и убива ежедневно. Живеем в свят, на който позволяваме да ограби вярата, оптимизма и надеждата на децата ни. Живеем в свят, който е такъв благодарение и на нашата пасивност и нежелание да го променяме.

Не е ли крайно време да кажем: „НЕ НА СТРАХА! НЕ на отчаянието, безверието и пасивността” и да спасим децата си. Децата ни се нуждаят от обич, подкрепа и разбиране. 

        Децата, които се чувстват истински обичани и ценени винаги, дори при криза, оставят мост за връщане. А тези, които продължително вярват, че са мразени, отхвърлени, неразбрани и  нежелани, унищожават всички мостове за връщане.

 Децата ни се нуждаят от нас. И ние се нуждаем от тях. Но понякога го разбираме твърде късно, безнадеждно късно...

---

[1] Статията е част от книгата на Камелия Мирчева „Как да избегнем войната с децата си” изд. Арт клуб „Херос” Стара Загора 2012 и  е публикувана под заглавие„Нашествието на Емо културата” в списание  „Обществено възпитание” бр. 4/2008

[2] Отговорите са от анкетно проучване с деца на възраст от 10 до 16 години.