сряда, 9 юли 2014 г.

ВИДОВЕ СЕМЕЙСТВА И ТИПОВЕ РОДИТЕЛИ



ВИДОВЕ СЕМЕЙСТВА  И  ТИПОВЕ РОДИТЕЛИ
 КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА - психолог
Статията е част от книгата "Как да избегнем войната с децата си"


Два свята в една лятна градина
                      (притча)

В лятната градина на верандата на една къща спели членовете на едно семейство. Майката излязла на верандата и за свое най-голямо неудоволствие видяла снаха си, която не можела да понася, и сина си да спят прегърнати. Тя не можала да изтърпи това.
Събудила ги и казала:
- Как можете да спите прегърнати в тази горещина? Това е нездравословно и вредно?!...
В другия край на градината спели дъщеря й и зет й. Двамата лежали на доста голямо разстояние един от друг.
Майката загрижено ги събудила и пошепнала:
- Скъпи мои, как можете в този студ да сте толкова далече един от друг, вместо да се топлите?
Снахата чула това, изправила се и казала на висок глас:
- Колко е всемогъщ Бог! В една лятна градина -толкова различен климат?!...
                                                                      (Песешкиян “Търговецът и  папагалът”)



       ВСИЧКО ЗАПОЧВА
ПЪРВО В СЕМЕЙСТВОТО.
ПОСЛЕ ПРОДЪЛЖАВА
и в ДЕТСКАТА ГРАДИНА,
и в УЧИЛИЩЕТО, и в ЖИВОТА...

ВСЕКИ РОДИТЕЛ ТРЯБВА ДА ЗАПОМНИ, че:[1]

Ø      Ако детето живее в дух на критичност, ще се научи да обвинява.
Ø      Ако детето  живее в среда на  враждебност, ще се научи постоянно да воюва.
Ø      Ако детето живее, заобиколено от присмех и подигравки, ще стане плахо и боязливо.
Ø      Ако детето живее в срам, ще се научи да чувства постоянна вина.
Ø      Ако детето живее в търпимост, ще се научи на търпение.
Ø      Ако детето живее в насърчение, ще се научи на доверие.
Ø      Ако детето живее с похвали и благодарност, ще се научи на признателност.
Ø      Ако детето живее в честност, ще се научи на справедливост.
Ø      Ако детето живее в сигурност, ще се научи да вярва.
Ø      Ако детето живее с одобрение, ще се научи да харесва себе си.
Ø      Ако детето живее в обич, добронамереност и подкрепа,  ще се научи да обича  и да открива любов в света.

Семейството е групата, в която човек израства. То определя отношенията му към самия него и към другите.


Семейството формира първоначалните представите на човека  за света и  предопределя възможностите и границите на развитието му. То има основна и много важна  роля за оцеляването и развитието на децата.

Семействата са различни, както са различни и хората, които ги образуват. В зависимост  от членовете, от които  се състои, се   разграничават и видовете  семейства.
Основните семейства обхващат родителите и техните деца. Разширените  семейства включват родителите, децата, бабата  и дядото или други близки роднини. В зависимост от това дали членовете на едно семейство живеят заедно, семействата биват:
Ø      Пълни - съответства на основното семейство, състои се от родители и техните деца;
Ø      Непълни - единият от родителите не живее със семейството. Това са:
*      Семейства на разведени родители;
*      Семейства на самотни родители;
*      Семейства, в които единият родител е починал;
*   Семейства, в които децата се отглеждат само от бабите и дядовците или от друг близък роднина;
Ø      Функционално непълни семейства са тези, при които родителите живеят заедно, но единият от тях поради професионална заетост присъства само за определено време или периоди. Такива са случаите, когато единият родител работи в друг град или в чужбина.
Ø      Семейства, при които единият от родителите е втори за детето;
Ø      Семейства с едно дете;
Ø      Семейства с две деца;
Ø      Многодетни семейства;
СЕМЕЙНАТА СРЕДА обхваща всички отношения и взаимодействия между членовете на семейството и бива:
Ø  Здравословна семейна среда. Това е духовно сплотена общност, в чиято среда цари разбирателство, подкрепа, обич, уважение и оптимистично-позитивен дух. В този тип семейства съществува привързаност между членовете му и устойчивост в техните отношения, която им помага да преодолеят житейските кризи.
Ø  Конфликтогенна семейна среда. При нея между членовете на семейството съществуват  постоянни конфликтни, трудно преодолими ситуации, съпътствани от физическо или психическо насилие, недоверие и липса на подкрепа. Семействата, живеещи в този тип среда, не могат да се справят и да преодолеят семейните кризи.


Всяко семейство преживява в определени периоди от живота си кризи. Събитията, които ги предизвикват, са от различно естество. Някои от тях са свързани със съзряването или преминаването в нов житейски етап от живота на член от семейството. Други с лични неуспехи или разочарования, трети с неочаквано случили се събития.

Човешките кризи са нормални преходни моменти и етапи, съпътстващи човешкия живот.
   
Ерик Ериксън[2] описва човешкия жизнен цикъл, като го разделя на осем етапа, през които възникват естествени психосоциални кризи. Нарича ги кризи на идентичността.
Личността може да преодолее успешно всяка една от тези  кризи или да не може да се справи с нея и да я задълбочи.

Всеки член на семейството изживява своята личностова криза в един или в друг момент. Ако семейната среда е здравословна, тя помага за справянето и преодоляването им.
   
Кризи могат да възникнат и в резултат на дълго справяне с някакъв стрес (дългогодишно боледуване, загуба на близък човек, загуба на работа и т.н).
Внезапните, шокови кризи са свързани със събитие, което се появява  внезапно и неочаквано. Това може да бъде смърт, катастрофа, бедствие, пожар, загуба на дома, развод и др.
  Всяко семейство реагира по различен начин при преодоляването на кризите. При някои това става по-лесно, при други по-трудно, а трети въобще не успяват да ги преодолеят  и тогава семейството се разпада.
В периодите на развитие на човека съществуват  различни движещи поведението сили.

През ДЕТСТВОТО в основата на сигурността на детето са неговите родители.

 Ако детето не успее да превъзмогне тази зависимост успешно и да придобие самоувереност в поведението си, като възрастен ще изживява живота си с подсъзнателното търсене на родителя в лицето на околните и на партньора си.
В живота си на възрастен то винаги ще си остава детето, което иска нещо и смята, че трябва да го получи, независимо от постъпките  си.
Този тип възрастни формират вярата, че всички наоколо са им длъжни. И когато нещо се случи не според техните очаквания, никога не търсят причините за това и в себе си. Когато не получават желаното, изпадат в крайни състояния, които граничат от агресия до пълно отчаяние и депресия. Формират свръхегоистични нагласи и трудно оценяват добронамерените жестове на околните в междуличностните си взаимоотношения.

През ЮНОШЕСТВОТО източникът на сигурност не са родителите, а връстниците. Сигурността в този период е плод на принадлежност към дадена група, на приемането и одобрението й.

Ако в групата и приятелския кръг в тази възраст има конструктивни и подкрепящи индивида взаимоотношения, ще се формира основата на здрава ценностна система.      
Това е особено важна предпоставка за бъдещето развитие на личността и за справянето й с предизвикателствата в живота.

Хората, които не успяват да се справят с възрастта на юношеството и да преодолеят психофизиологичните кризи на този период, остават без самоличност, извън някаква група. Като възрастни те винаги се тревожат какво ще си помислят другите и се стремят да адаптират поведението си така, че да бъдат харесвани и одобрявани. Изпитват постоянен страх от отхвърляне и формират личностови дефицити.

ЗРЕЛОСТТА е възрастта на завършения индивид. Човек в този период вече знае своите желания и ценности, но е готов да ги преразглежда и променя. Зрелият индивид не се нуждае от безопасността на групата. Връзките му с другите хора са източник на преоткриване и изявяване на собствената му индивидуалност.
Родителите са основният компонент на всяко семейство. Тяхната отговорност за развитието на детето и за това какъв ще бъде животът му като възрастен  е изключително голяма.
        Хармоничните взаимоотношения и емоционалните връзки в семейството са особено важни, тъй като във взаимоотношенията  родител – дете  възникват редица проблеми.

Някои от тях са свързани с нормалните житейски периоди, през които преминава човек в личностното си развитие. Те в една или друга степен могат да бъдат и здравословни за личността, тъй като чрез тях се натрупва социален опит.
 Други проблеми са свързани с общуването и междуличностните взаимоотношения.

Нарушената комуникация и общуване между родителите и децата влияе върху формирането на самооценката.
От степента на обич, подкрепа, разбиране и доверие в семейството зависят уменията за справяне на детето в  бъдещия му живот.

Част от проблемите във взаимоотношенията родители-деца могат да бъдат свързани с различия на възрастовите поколения. Затова е добре родителите да са запознати с това какво се случва и кое от случващото се е в границите на приемливото поведение за определената възраст.
Когато в семейството има само едно дете или когато децата са повече, възникват различни междуличностни взаимоотношения, които променят типа на общуване.Единственото дете в семейството е обект на цялото внимание от страна на родителите.
Задоволяването на всичките желания на детето води до формирането на егоистична насоченост, капризно поведение и консуматорска психика. В същото време единственото дете расте самотно, изпитвайки неудовлетворени желания за контакти с други деца. При семейства с едно дете е възможно да се създадат и някои проблемни ситуации в отношенията между родителите или между бабите и дядовците и родителите. Понякога често се започва неосъзнато състезание от страна на възрастните за задоволяване на всякакви капризи и желания на детето.


Децата в семейство, които живеят при условия на свръхобгриженост, породена от постоянни страхове и безпокойство от страна на родителите, формират своеобразни характерови особености.

  Когато детето е свръхобгрижено, родителите му спестяват всякакви волеви усилия да преодолява трудните моменти. То постепенно става отпуснато, пасивно и трудно приспособимо в социална среда.
Прекалените грижи за децата са толкова вредни, колкото и липсата на грижи.



Разглезването и постоянното възвеличаване на качествата на децата могат да формират някои негативни черти като високомерие, нереално висока самооценка и чувство на превъзходство над другите или изолация и неумение за общуване.
  Появата на второ дете поставя проблема за приспособяването към появата на братчето или сестричето от страна на първото дете. Понякога е възможно у него да се появи ревност, дори враждебност, ако родителите не са го подготвили психологически и ако тяхното внимание е насочено дори само за момента към по-малкото дете.
Значение оказва и разликата във възрастта на децата, както и техният пол.

Ако се показват предпочитания към едното от децата в семейството, другото израства с усещането, че е пренебрегвано и по-малко обичано. Рано или късно това убеждение ще формира чувство на отхвърленост. В зряла възраст това би могло да отключи в партньорските взаимоотношения ревност, породена от страх от изоставяне.

 При децата в  семейства на разведени родители конфликтите между възрастните могат да превърнат детето в изкупителна жертва.

Децата са особено чувствителни към всички недоразумения и кавги в семейството, но те изпадат в много тежки кризисни състояния след загубата на единия от родителите. Понякога загуба на родител, свързана със смърт, се преживява по-лесно, отколкото загуба на родител, свързана с развод.

При появата на втори баща или майка се появяват някои трудности и конфликти, свързани с приемането и адаптирането към  новия родител.
Преживяванията и отношенията на заварените и доведените деца в семейството са сложни. Особено е и положение, при което в отглеждането и възпитанието на децата се включват и други близки - баби, дядовци и др. Това си има своите предимства, но има и  недостатъци. Предимствата са свързани със запазването  на традициите, взаимното подпомагане, както в домакинската работа, така и в отглеждането на децата. Но понякога възникват конфликти между младите и старите поради различните разбирания и начин на живот.
Съществува и опасността  бабите и дядовците  да поемат  повечето грижи за децата и да им обръщат повече внимание. Това може да доведе до известно отчуждаване на децата от родителите им, като се формира по-голяма привързаност към бабата и дядото. Други усложнения се явяват, когато заедно живеят и други близки - лели, чичовци, вуйчовци.


Родителите реагират по различни начини във взаимоотношенията си с децата. Човек понякога в ситуация на гняв и ярост наранява най-много близките си хора и тези, които обича. Родителската реакция обуславя различни поведенчески модели, които отговарят на определена възпитателна форма. В крайните си изяви родителските типове изглеждат почти  карикатурно, но в практиката често се препокриват, понякога изцяло, понякога частично.
ТИПОВЕ МАЙКИ:

Ø  Жертвоготовната майка
Тя върши всичко заради децата - готви, чисти, подрежда, пише домашни. Смисълът на живота й са децата. Лишава се от личен живот и професионално развитие заради тях. Жертва собствените си интереси и пренебрегва себе си. Обгрижва ги и е готова да задоволи всичките им желания.Когато децата  пораснат и станат самостоятелни (ако това въобще някога се случи), постоянно им натяква какви “жертви” е направила заради тях.Тя трудно приема порастването на децата и правото им на самостоятелен живот. И най-често не им го позволява.Този тип майки развиват потребност от постоянна благодарност. Всяка форма на самостоятелност на децата приемат като “неблагодарност” и “неоценяване”. Децата й остават или силно зависими от нея  до края на живота си, или  се превръщат в бунтари. Деца, израснали при такива майки в живота си, като възрастни трудно създават успешни емоционални партньорски връзки.

Ø      Майката „кукла”
Любовта на този тип майка е насочена към децата, но само докато те са малки. Тя ги обича и полага грижи за тях, само докато са безпомощни. Когато пораснат, тя става отчуждена и насочва вниманието си в друга сфера. Безпомощна е в разбирането  и подкрепата към порасналите си  деца. Оставя ги сами да решават проблемите си и се ограничава с подсигуряването на нужните средства за физическото им оцеляване. Децата се чувстват изоставени и неразбрани.  Те се справят според възможностите си, както могат и спират да споделят с майката. Такива деца най-често в тийнейджърска възраст попадат под силното влияние на групи с насочени противообществени прояви и антисоциални действия.

Ø      Отчуждената майка
Тя не показва на децата си, че ги обича. Предпочита да си спести любовта, за да не ги разглези. Често ги целува, но тайно, докато спят, а в действителния живот не показва към тях никакви емоции. Тя е прецизна спрямо потребностите на децата за дрехи и храна. Създава перфектни правила на поведение и се стреми да се спазват, но проявява недостатъчна емоционална загриженост. Това води до отчуждаването и дистанцирането на децата. Те стават потиснати и затворени. Често самочувствието им е много ниско.
Ø  Тревожната майка
Тя се опитва да предпази децата си от всичко, защото постоянно се тревожи и във всяко нещо вижда опасност или негативни елементи. Постоянно е ангажирана с децата и не им оставя никаква свобода на действие и решение. Задушава потребностите  им от самостоятелност със свръх грижи и вземане на решения вместо тях. Тревожността на майката се предава и на децата. Някои от тях развиват  агресивни тенденции, породени от тревожност или форми на депресия. В юношеството е възможно да се превърнат в бунтари.
Ø  Майка тип “подвижна библиотека”
Приема възпитанието на децата си като свой дълг. Отглежда ги по книга, придържайки се към написаните там правила и определен план. Тя знае коя храна е полезна и здравословна  за детето и му я подсигурява, без да се съобразява с това дали на него му харесва. Прецизна е в грижите си, но в отношенията й с децата липсва спонтанност. Има високи изисквания към себе си (като майка) и към детето. Тя знае кой спорт е полезен за него и без да се интересува дали детето иска това, го задължава да тренира. Следи всичко, което смята за правилно, да бъде стриктно изпълнено. Това води до натрупването на подсъзнателен и дълготраен гняв от страна на детето или до безволевост и примирение. В живота си на възрастни деца отглеждани от такъв тип майки стават или постоянно бунтуващи се към правила и изисквания хора, или индивиди, лишени от способност да вземат решения.
Ø  Ревнивата майка
Когато децата започнат да стават самостоятелни, този тип майки се разстройват и се чувстват ненужни и излишни. Те имат доминираща позиция и се придържат към нея чрез постоянно критикуване дори на порасналите си деца. Никога не одобряват начина, по който те се обличат, по който изглеждат техните приятели и това как поддържат дома си или възпитават собствените си деца. Смятат, че обичта им към децата им дават право да решават всичко в живота им вместо тях. Склонни са към постоянно мърморене и  недоволство. Порасналите им деца или остават напълно зависими от тяхното одобрение или живеят в постоянни, изтощителни и безсмислени спорове с тях, свързани с това  да доказват правотата на решенията и постъпките си.
Ø  Майката приятел
Тя е приятел на децата си, пълна противоположност на отчуждената майка. Тя ги разбира, чувства болката им, но не може да каже “не”, когато трябва. Не може да отстои позициите си и да наложи правила на поведение.Твърде често отлага възпитанието на децата си за по-късно или го оставя на някой друг (баща, баби или учители). При този тип взаимодействия е възможно детето да започне  в началото на подсъзнателно ниво, а по-късно и съзнателно да манипулира поведението и отношенията и да прави всичко, каквото то реши.
Ø  Майка от време на време
Поради кариерата си или други дейности тя пренебрегва възпитанието на децата си. Този тип майка компенсира отсъствието  си,  като през малкото време, когато е с децата, ги  отрупва с подаръци и грижи. Тя задоволява всичките им капризи, защото се чувства виновна. Децата подсъзнателно усещат чувството й за вина и се възползват добре от него.
Ø  Липсващата майка
Предоставила е отглеждането и възпитанието на децата си на някой друг. И няма значение дали причината за това е основателна или просто тя не се интересува от децата си и  ги смята за сериозна пречка в своя живот.Нерядко с чувство на облекчение и на “изпълнен родителски дълг” тя изпраща децата си за отглеждане някъде далеч - при бабата и дядото в друго населено място или в дом за отглеждане. Лишава детето си от жизнено нужните му контакти на близост. Нерядко децата на липсващите майки изпитват недоверие и завист към другите. Те растат в постоянен дефицит, въпреки грижите и обичта на бабата и дядото. Момчетата, израснали при такива условия, изпитват недоверие към другия пол, затвърдено от постоянното разочарование от липсващата майка. Някои от тях компенсират това, като търсят емоционална близост и разбиране в групи. Други неосъзнато компенсират чрез бракове с по-възрастни жени, от които очакват подсъзнателно да ги дарят с липсващите в детството майчински отношения.
Ø      Тираничният тип майка
Поведението на майката изисква от децата подчинение, наложено чрез властност, прекомерна строгост и свръх взискателност. Майката изисква, но без да разбира и да дава обич и подкрепа на децата си. В резултат на това в характера на детето започват да доминират черти като: повишена агресивност към околните, изострено честолюбие, склонност към активен или пасивен негативизъм, властност или плахо поведение, несамостоятелност и неувереност.
Ø  Свръх закрилящата майка
Характерно за нейното поведение е прекомерното подпомагане на детето, предпазването му от всякакви трудности и презадоволяване на всякакви желания.Тя е напрегната и тревожна и винаги се стреми да предпази детето си от всякакви неуспехи и разочарования. При детето се създава нагласа, че всичко, което пожелае, му се полага. Това формира у него своеобразна егоцентрична самовлюбеност. То не се научава да преодолява самостоятелно трудностите и да се справя с проблемите. Винаги разчита на мама, която ще ги реши. Децата стават силно зависими от майката, прекомерно взискателни и претенциозни към околните. Неудовлетворяването на тези им очаквания ги прави лесно раними  и податливи на редица невротични разстройства. В живота си на възрастни децата, отглеждани от този тип майка, стават плахи и неуверени или очакващи от другите да вземат решения вместо тях. Те трудно поемат отговорност за собствените си дела и постъпки и не могат да вземат решения.
Ø  Колебаещата се майка
  Характерно за нейното поведение е постоянно колебаещото се между двата крайни полюса отношение към детето.Често смяната на поведението й е много бърза, като строгите наказания се заменят почти веднага с отстъпки.Това води до обърканост при детето. То не може да разграничи позволеното от непозволеното.У него се развива чувство на тревожност, вътрешна несигурност и страх при всяко вземане на решение. Децата, отглеждани от този тип майки, нямат собствена позиция и лесно се поддават на чужди влияния и манипулации.
Ø  Глезещата майка
  Тя е прекалено отстъпчива пред детето си. Винаги се възхищава от него, омаловажава грешките и за провиненията или провалите му търси вината винаги у някой друг. Проявява мекушавост относно желанията на детето. Изпитва преклонение пред него и постоянно го глези. Това води до високомерно и надменно отношение на детето спрямо другите. То става капризно и егоистично.
Ø  Уравновесената майка
Тя е умерена, емоционално устойчива.
Създава ясни и точни правила въз основа на разбиране, доверие и близост с децата. Създава у тях обективна преценка за собствените им отговорности и поведение. Показва обичта си, но не позволява да я манипулират. Този тип поведение е много градивен и позитивен.
Ø  „Идеалната” майка
Такава просто не съществува. Няма майка, която да не е допуснала грешка или да не е била  необективна към детето си. Това просто е част от живота. Грешките в емоционално зависимите отношения са твърде често срещани. Има дни, в които просто майката е много изморена, пренатоварена, разтревожена. В такива моменти e нормално да постъпи не съвсем адекватно. В такива мигове най-добре е да обясним как се чувстваме и ако сме били раздразнителни, просто да се извиним или да отложим разговора за друг момент. 




Важното при възпитанието на детето е постоянно да се учим от грешките си, да го даряваме с обичта си и да бъдем последователни в изискванията си.

    ТИПОВЕ  БАЩИ:

Общуването на детето с бащата е от особено важно значение. Бащата е този, който формира чувство за сигурност и  защитеност. Детето, особено в по-ранна възраст, е повече биологично и емоционално свързано с майката, но за неговото правилно психическо, физическо и емоционално здраве важно значение имат взаимоотношенията на малкия човек и с двамата родители. Това, доколко бащата е готов да приеме ролята си на родител е особено важно.

От това какво е присъствието и отношението на бащата  в живота на детето, зависи как ще се формира то като възрастен, как ще възприема себе си и света, който го заобикаля, как ще постъпва в трудни и критични ситуации.

Много често бащата се оказва емоционално и личностно неподготвен за отговорността да бъде родител и твърде често абдикира от това си задължение поради неспособност, нежелание или просто защото не знае как да се справи.
В живота на семейството настъпват много промени след появата на детето. Твърде често родителите не са подготвени за тях. Това може да бъде повод за много недоразумения и конфликти между съпрузите. Децата формират своята представя за мъжа и за бащата  въз основа на това, което виждат като взаимоотношения и модели в семейството си. В очите на всяко дете бащата е герой, той е силен и можещ. Най-често в ранно детска възраст образът на бащата е силно идеализиран.

Бащината любов дава чувство за сигурност, увереност и тя е в основата на формирането на самооценката на детето. Майката дарява детето с нежност, топлота, разбиране, а бащата е този, който му дава опора и сигурност.

Ø      Търпеливият „ангел”
Той обича да играе с децата си. Обръща им голямо внимание, но когато има проблем с възпитанието им, предпочита да не взема отношение по него. Оставя решаването на проблемите на някой друг член на семейството, най-често на майката. Това води до предпочитане от страна на детето към бащата в определени периоди, но води и до липса на уважение. Деца отглеждани от такъв тип бащи най-често в периода на юношеството спират да приемат родителския авторитет.Те са по-склонни към приобщаване към групи със силна лидерска насоченост. Този тип бащи най-често вярват, че ако успеят да осигурят материалното благополучие на семейството си, с това е приключило изпълнението на техния родителски дълг.  Възпитанието според тях е процес, който се развива от само себе си и без тяхно участие.В определени периоди детето започва да усеща и чувства слабостта на бащата при вземането на решения и поемане на отговорност, свързани с възпитанието и отглеждането му. Това води до търсене на сигурност и опора в майката. Ако детето е момиче, то създава подсъзнателната негативна нагласа към противоположния пол и това може да породи дефицити в отношенията й с мъжете.  При момчетата, отглеждани в подобен тип семейства, майката се опитва да компенсира липсата на отговорност при вземането на решения от страна на бащата. Тя обсебва сина си със своята любов и грижи  и не му позволява да порасне и да стане самостоятелен. 
Ø      Теоретикът
Думите му често се разминават с делата. Има определени представи за възпитанието на децата си. Теоретически е подготвен, но на практика не може да се справи. Той е компетентен по всички въпроси. Винаги е готов да покаже на децата си колко много неща знае, но практически е безпомощен и в личен, и в професионален план.Това води по-скоро до отношение, пълно със забележки. Той се старае да развива у децата  си бързо мислене и съобразителност, понякога и с методи не особено подходящи за възрастта им. Когато те не успеят да удовлетворят неговите очаквания, става критичен. Този тип бащи в дадени етапи  много лесно убеждават  себе си в своите доводи, но много трудно разбират какво става в душата и сърцата на децата им. Най-често това поведение от страна на бащата води до нарушаване на интерперсоналните взаимоотношения в семейството. Детето расте с чувство за малоценност и ниска самооценка, чувства се твърде често неразбрано и потиснато.
Ø         Упоритият баща
Смята, че децата му трябва постоянно да учат и да усвояват нещо, вместо да играят. Неговото възпитание е упорито насочено само към постиженията на детето.Той определя какво трябва да прави детето, с какво да се занимава, какво да спортува. Съставя график, който да запълва цялото му време. Не допуска никаква свобода и  възможност за собствената активност на детето.Най-често реализира чрез детето си собствените си непостигнати желания. Планира съдбата на децата си трезво, практично и последователно.Той дава всичко от себе си, за да се реализира идеята му за тях. В определени периоди бащата може да се превърне в неоспорим авторитет за детето си или да предизвика с поведението си протести, които в ранна детска възраст ще бъдат сдържани и потискани поради беззащитност.
Този тип баща обичат безмерно детето си, но само до мига, в който то отговаря на очакванията му. В момента, когато започне бунтът на детето  и изграждането на неговата самостоятелност, любовта на този тип баща може да прерасне в крайно авторитарно поведение. В този тип бащински отношения липсват чувствата, които формират емоционалността на детето. То живее в постоянен страх да не разочарова баща си, а това води до повишена тревожност, потиснатост, неувереност в собствените сили, което е една много сериозна предпоставка за  развитие на неврози.
Ø  Диктаторът
Отглежда децата си като войници. Неговата строга дисциплина изисква ред, подчинение и точност. Настоява децата му да са амбициозни и стриктно следи всичко, което правят. Дълбоко в себе си той обича децата си, но никога не го показва като емоционална проява. Изобщо не приема възражения и вярва, че това, което прави, е „заради доброто на децата”. Понякога  е възможно целите и задачите, които поставя, да са с твърде високи критерии за възрастта и способностите на детето. Авторитарният родителски стил у бащата може да провокира различни реакции. Някои деца ще развият привидна външна послушност, зад която ще стаят страха, гнева  и огорчението си. Това рано или късно ще се отрази на тяхното поведение. При други са възможни груби и агресивни прояви като ответна реакция на дефицитите в семейните взаимоотношения. Деца, които се отглеждат в подобна семейна среда, най-често насочват агресивните си прояви спрямо по-малки и беззащитни от тях.
Ø  Незаинтересованият баща
Не се интересува от децата си. Не взема участие в отглеждането и възпитанието им. Ако все пак вземе някакво участие в изпълнението на родителския си дълг, прави го много разпиляно и несистемно, а това води до объркване в неукрепналата психика на малкото дете. При този тип бащи липсват както взискателност и изисквания, така и поощрения и похвали. Липсва разбиране и зачитане на света на детето и неговите потребности от обич и уважение. Това отношение формира при детето незаинтересованост към околния свят и към постиженията. Понякога децата развиват нежелание за правене на каквото и да било.
Ø  Любвеобилният баща
Полага прекалено много грижи за детето си. Задоволява желанията на детето и се старае максимално да го освободи от каквито и да било отговорности и задължения.  Обича децата си и често ги глези. Може да съчетава с невероятна уникалност необяснима придирчивост с безотговорно отношение. Това води до негативни последствия във взаимоотношенията между него и децата му. Те никога не знаят какво да очакват от него. При този тип баща липсва последователност в отношенията и те лесно преминават от възхищение и преклонение към детето до тежки критики. В процеса на израстване детето губи уважението към баща си.
Ø      Вълшебникът
Дава на децата си пълна свобода, позволява им да правят, каквото поискат. Трудно им отказва нещо. По-скоро е техен приятел.Одобрението им го прави щастлив.Често изпада в конфликти с майката, когато тя изисква от децата и им поставя задачи. Неговата цел е да доставя щастие на децата си, дори с не особено логични действия и постъпки. Гледа на възпитателния процес твърде емоционално, защото самият  той е едно непораснало дете. Не умее да казва „не” на децата си и те твърде лесно успяват да го манипулират.

Ø  Суверенът
  Отнася се с децата си като с възрастни. Не ги хвали, не ги порицава. Смята, че само присъствието му е достатъчно за тяхното възпитание. Той смята, че децата не се нуждаят от отделено време и съвместни дейности. Постоянно е зает с работа или с други дейности. Всички отговорности, свързани с възпитанието на децата, е прехвърлил върху съпругата си, тъй като е убеден, че това е нейно задължение. Във взаимоотношенията му с децата се наблюдава известна дистанцираност и отчуждение.


Възпитателната функция на семейството е неизбежна, независимо от това дали е осъзната или не.

Възпитанието на детето е една особено отговорна и важна задача. Семейната среда и начините на общуване в нея оставят своя отпечатък върху психиката и емоционалното съзряване на личността.

Често родителите не са подготвени за това как да се справят с проблемите. Понякога, понесени от тежестта на отговорностите, под влиянието на стреса и безпомощността си да се справят с даден проблем, родителите забравят или пропускат да обичат и подкрепят децата си и да се радват  на времето, прекарано с тях. Детето попива тона, гласа, жестовете, израженията и думите, които вижда и чува.  И от това какво е посланието в тях, зависи как ще се чувства то и каква ще бъде неговата представа за себе си и за другите в живота му като възрастен. 



От това в каква семейна среда живее детето, ще зависи и формирането на отношенията му към постижения, успех, отношение към себе си и другите.

Възпитанието изисква целенасоченост от страна на родителите и взаимна подкрепа при поддържането на определени правила и изисквания в рамките на допустими граници.

Липсата на санкции и граници в допустимите неща водят до деструктивни модели и нежелано отношение и  поведение от страна на децата.

Децата чувстват разликите във взискателността от страна на майката и бащата. Авторитарното поведение от страна на родителите парира самостоятелния избор и мотивацията. Това води до натрупване на гняв и фрустрация, които рано или късно избухват в трудно разрешими конфликти и влошават комуникацията и общуването. Дълго потисканите негативни емоции могат да отключат агресия и агресивни прояви, а в някои случаи и автоагресия.

Особено вредно е пред децата единият родител или бабата и дядото да критикуват и нападат другия родител или някой от значимите за детето възрастни.
 Разногласията между възрастните не трябва да се решават в присъствието на детето. Това води до объркване на детските представи. Понякога дори  един малък скандал и по-рязко отношение между членовете в семейството може да предизвика травмиращо събитие  у детето.

Възпитанието на детето е една особено отговорна и важна функция. Семейната среда оставя своя отпечатък върху психиката и емоционалното съзряване на личността. Често родителите не са подготвени за това как да се справят с проблемите.
   

Доброто образование може да направи детето по-умно, но не и по-щастливо. Възпитанието на децата е свързано с формиране на самодисциплина, отговорно поведение и овладяване на самоконтрола.
Децата  се развиват най-добре в атмосфера на любов, опряна на разумно, последователно възпитание.
Крайните форми на възпитание хиперпротекция  (свръхизисквания) и хипопротекция (липса на изисквания) са еднакво вредни за възпитанието и водят до много отрицателни прояви в поведението.

При свръхизискванията от страна на родителите детето страда от унижението и  страха, предизвикани от чувството, че няма да се справи. Атмосферата е потискаща и смазваща. 

Детето не  е в състояние да взема каквито и да било самостоятелни решения. Индивидуалността му е смазана от формираната неувереност. То изпитва постоянен гняв, който рано или късно избива в проблемно поведение. Суровостта при възпитанието оставя неподготвени децата за справяне с живота.
При свръхизисквания, придружени с насилие, емоционален, психически и физически тормоз е възможно детето да започне да се държи агресивно спрямо други деца, тъй като приема себе си като отхвърлено и необичано. Децата са особено чувствителни по отношение на отхвърлянето, присмеха и гнева в семейството. При липсата на изисквания детето израства с представата, че светът се върти около него. Прави, каквото си пожелае. Не приема авторитетите на родителите си. Изпада в гневни изблици, за да получи това, което иска. Проблемите при тези деца започват още с тръгването на училище. Такова дете не приема правилата, нормите и ограниченият
Трябва ли родителят да наблюдава пасивно как детето му върши какво ли не и да не се намесва? Категорично не. Всички оправдания и надежди, че това поведение ще се промени с израстването, са само заблуждения.  С израстването проблемите ще се задълбочават.
Любовта на родителите трябва да  е придружена с ясни, точни правила и изисквания, които да се отстояват последователно.


Любовта и дисциплината си взаимодействат във влиянието си върху детското поведение. Те са двете измерения на едно и също нещо. Уместните наказания не са неща, с които родителите накърняват достойнството на детето, а са нещо, направено заради него. Когато наказвате детето, не нападайте неговата личност, а говорете за конкретната негова постъпка.
Дисциплина е да се дават и спазват обещания  към другите и към себе си. Спазването на обещания изисква  полагането на значителни и  продължителни усилия. Дисциплината не е нещо, което може да се изгради за един миг. За изграждането на дисциплинираност е  необходима много решителност, подкрепа и  последователност.

Създаването на добри навици във всяка област - от храненето до уменията в общуването - е съзнателно усилие и последователни действия.

ОПОРНИТЕ  ТОЧКИ  ПРИ ВЪЗПИТАНИЕТО НА  ДЕЦАТА са свързани с:
Ø      Формиране на точни и ясни правила и изисквания.
Те помагат на детето да си изгради преценка относно това кое е позволено и кое не. Те оформят границите на желаното и нежеланото, на приемливото и неприемливото поведение. Правилата подпомагат формирането на дисциплина, а тя е много важен и необходим елемент при социализирането на детето. 
Успешната дисциплина е бавен и дълъг процес на справедливи и последователни, съобразени с възрастта на детето изисквания.

Ø      Последователност при изискванията
Нормално е децата да нарушават първоначално поставените правила. Ако едно изискване е поставено и не се следи за изпълнението му от страна на родителите, детето на подсъзнателно ниво отхвърля родителския авторитет. Създава се погрешен поведенчески модел.  
Ако постоянно се променят правилата и не се спазват изискванията, в детската психика настъпва объркване от неясните послания. 

Обяснявайте на детето смисъла на правилата и бъдете последователни при изискванията.

Ø  Възлагане на отговорности и задачи на децата, съобразени с тяхната възраст. Това ще ги направи съпричастни към семейството и ще ги накара да се почувстват по-уверени и по-значими. Бездействието и липсата на занимания не водят до нищо добро.Възпитаването на отговорност е дълъг  и труден процес и той започва още в ранното детство.
Ø  Спокойно говорене, без повишаване на тон, без груби думи  и без натяквания. Обяснявайте на детето как се чувствате от неговите постъпки. Гневът и крещенето при общуването между родители и  деца не водят до никъде. Каквото и да се е случило, овладейте емоциите си и тогава говорете.

Ако родителите крещят на детето си, когато са ядосани, и то ще им крещи, когато изпитва подобни емоции. Още по-лошото е, че този модел на отношение и поведение ще бъде пренесен и в другите сфери на контактите му.
   
Ø  Хвалене и стимулиране на всяка положителна постъпка и порицаване на отрицателните. Избягването на думи и коментари, които могат да предизвикат гняв и обида, е особено важно. Детето попива всичко казано и чуто. От това, каква оценка получава човек в детството си, зависи неговото психично благополучие в живота му като възрастен. Ако едно дете чува постоянно думи от рода „от теб нищо не става”, „все ти си направил нещо”, „не може да си толкова тъп, че да не разбереш тази проста задача”, „все ти разливаш нещо”, „не се научи да внимаваш”, то ще започне да вярва в казаното. 

Много е важно по-какъв начин говорим с децата. Всяка казана дума може да остави неизлечима следа и  травма.  Поощрението е много по-силно оръжие от критиката.




СЛУЧАИ  ОТ  ПРАКТИКАТА
И  НАЙ - ЧЕСТО  ЗАДАВАНИ  ВЪПРОСИ:

Въпрос: Как да прецени една майка  колко да обича детето си, за да може да го възпитава правилно?
Отговор: Въпросът не е в това колко обичаш, а как обичаш. Защото можеш да обичаш безумно един човек, но да превърнеш живота му в ад, поради ревност, например.Познавам хора, които от любов към една жена - и то от много голяма „любов” - се напиват и я пребиват. Познавам майки, които толкова много обичат децата си, че ходят подире им постоянно и ги задушават с това, което според тях се нарича обич.
            Въпросът е как обичаш. Дали начинът на любов кара другия да се чувства щастлив, разбиран и подкрепян.
            Любовта на майката не зависи от това дали детето е даровито или не, дали е умно или глупаво, дали е красиво или грозно, понеже това са външни неща. Майката обича детето си и вижда в него това, което никой друг не вижда. За другите това дете може би е бездарно, глупаво и лениво, но за нея то е добро, умно и даровито.

Истинската обич и любов са единствено тези, които карат другия да се чувства обичан. Защото има контролираща любов, има любов, която задушава. Някои хора бъркат любовта  с  владеенето и контролирането на другия.

Въпрос: Опитвам се да определя какъв тип майка съм, но виждам по нещо в мен от всеки един. Толкова е трудно да не се предаваш, да побеждаваш, и общуването да не се превръща във война. Как да разбера кога постъпвам правилно и кога не при възпитанието на децата си?...
Отговор: Децата са нашето огледало, това, което сме ние като родители, като взаимоотношения, като характери.  Идеални родители просто не съществуват. Винаги има моменти, когато грешим спрямо децата си. Но важното е тази грешка да бъде поправена и да не нанесе щети и вреди на детето. Важното е, когато не сме били справедливи или твърде ядосани и изморени да чуем това, което децата ни казват, да обясним и да се извиним

Важното е да говорим с децата си, да правим заедно различни неща. Да ги обичаме и подкрепяме, но и твърдо и последователно да изискваме спазването на определени правила.

Случай от практиката
Майката: ...Синът ми Петър[3] е на 9 години. В училище няма проблеми, справя се с уроците, има високи оценки. Но отказва да изпълнява каквото и да било вкъщи. Когато го накарам да си оправи дрехите, той казва: „После”. Постепенно разговорът ни прераства  в каране, повишаване на тон от моя страна. Аз му крещя и той ми крещи. Често тръшка вратата и казва: „Няма да го направя. И ще си намеря друга майка, която да ме слуша”. Баща му често пътува. Зает е с работата си и се връща уморен. Аз се грижа за децата. Имам още един син на една година и половина. Съпругът ми се нуждае от спокойствие, но все по-често такова вкъщи няма. Петър е ужасен. Когато баща му си дойде, започва пазаренето от страна на Петър за миенето на ръцете преди вечеря. Често капризничи по време на хранене. Налага се по няколко часа да го увещаваме да си ляга, а на сутринта не мога да го събудя за училище...Опитвала съм какво ли не... Молила съм го, заплашвала съм, го, баща му му говори, но нищо не помага... Изнервена и уморена съм.... 
Бащата: „...Колко съм говорил. Не слуша майка си. Аз като му говоря, разбира. Казва: „Мама не ме обича, само се кара и вика...” Тогава започвам да обяснявам на жена си как да се държи с Петър, но тя е изнервена. По цял ден е с децата...Трудно успяваме да го накараме да си ляга навреме, но той е малък... Миналата седмица гледаше филм и аз няколко пъти му казах да си ляга, но той казваше: „След малко”. Жена ми се ядоса и отиде и спря телевизора, но Петър отново го включи. Аз му казах да си ляга, че утре няма да може да стане за училище. А той каза: „Като свърши филмът, ще лягам”. След като изгледа филма, се размотава още време, защото не си беше приготвил чантата за училище. Стана много късно. На другия ден не искаше  да става. Един час се занимавахме със събуждането му. И тъй като закъсняваше за училище, се наложи да го карам до там...Това се случва доста често. Когато е ядосан, крещи на майка си. На мен по-рядко ми отговаря. Но след като се ядоса, започва да плаче. Аз отивам и го успокоявам, а той плаче още повече и казва: „Вие сте гадни родители...” Сигурно тези думи ги е научил в училище, ние такива не използваме у нас...”
Петър: „...Мама и тате казват, че трябва да идваме при вас. Не разбирам защо, аз съм си добре, имам само шестици и една-две петици. Карат ми се, но не са ме били. Мама иска да си подреждам стаята. Понякога го правя, но тя по цял ден седи вкъщи с брат ми и може да я подреди, докато той спи. Това е нейно задължение. Моите са да ходя на училище и да имам високи оценки. Понякога всички много ме дразнят, искат да си лягам, когато гледам филм. И се карат, но аз искам да си изгледам филма, а не да лягам, когато те кажат... Те могат да си седят, докато поискат, а аз да лягам, когато кажат...”

КОМЕНТАР  ПО СЛУЧАЯ:
Децата винаги пробват докъде стигат границите им и доколко могат да ги преминат. Ако на детето се позволява да преминава границите на уважението и доброто поведение, то започва да контролира ситуациите и да не се съобразява с изискванията на родителите си. Но това се случва, не защото детето е лошо, а защото възрастните около него просто са позволили несъзнателно да се случи това.
          Дисциплината, послушанието, отговорното поведение, самодисциплината, уважението и отношението се учат.  Децата трябва да бъдат научени на това. Възпитанието е сложен, продължителен и дълъг процес. То започва от самото раждане. Възпитанието, освен любов, изисква смелост да кажеш „не” на определено поведение. Възпитанието изисква последователност и усърдие от страна на родителите. При липсата на ръководство от страна на възрастните, детето се превръща  в господар, а твърде често и в тиранин на своите родители. То мисли, че светът се върти около него и че може да прави каквото си поиска. И в подобни случаи това му е позволено.
Когато едно 9-годишно дете нарича родителите си „гадни”, то едва ли на 15 години ще се превърне в любещо и уважаващо ги.  Ако при  подобна ситуация не се потърси помощ от психолог, нещата ще се влошават с влизането в пубертета. Родителите очакват децата да бъдат мили, любезни, внимателни, уважителни, но за да се случи това, някой трябва да ги научи на тези неща.

Един от най-важните фактори при възпитанието на детето е изграждането на уважение към родителите. Ако детето се научи да уважава родителите си, това ще постави основата към по–нататъшните му взаимоотношения с всички останали хора. Ранната гледна точка към родителския авторитет е важен елемент за бъдещото му отношение към училищните авторитети, към работодателите му и към всички, с които то ще живее и работи в бъдещия си живот. Взаимоотношенията родители – дете са първият и най-важен социален контакт на детето. Всички пропуски и недостатъци в общуването между детето и родителите  водят до сериозни проблеми на по-късен етап. Когато детето в ранната си възраст отхвърля авторитета на родителите си и се държи нагло с тях, у него се развива  все по-деструктивно поведение. То започва постепенно да живее с убеждението, че всичко му  позволено, че то е победител  във всяка една ситуация. Моделът, създаден в семейството, се пренася в училище, а по-късно и в живота му. Този модел не води до нищо добро. Няма дете, което поне веднъж в живота си да не изрекло думите: „Няма” или „Млъкни”. При първото неуважително и предизвикателно поведение от страна на детето трябва да се вземат мерки за овладяването му. Ако един родител не успее да накара двегодишното си дете да си събере играчките, много по-трудно ще му бъде да упражни някакъв контрол в по-нататъшното му развитие. Всеки проблем, който не е намерил решение в първите 10 години от живота на детето, след това ще избухва с много по-голяма сила и  интензивност и ще става все по-трудно разрешим.

Детският негативизъм и антагонистично поведение могат да произлизат от объркване, отхвърляне или  разочарование. Могат да бъдат в резултат на липсващите разумни и последователни, съобразени с възрастта изисквания от страна на родителите. Непокорното детско поведение винаги е сигнал, че нещо не е наред, че нещо трябва да бъде променено. Когато родителят крещи на детето и то се научава да крещи. Твърде често родителите, вместо да предизвикат действие, използват гняв. Опитът да се контролира поведението на децата с крясъци и викове е напълно безрезултатен и неуспешен. Празните разговори и заплахите, които не водят до действие, нямат смисъл. Те не мотивират детето. То слуша безкрайни тиради и постепенно се сдобива с механизъм, с който чува само онова, което иска.

Колкото и да сте ядосани на детето си, овладейте гнева си и му говорете бавно, тихо и спокойно. Просто категорично заявете какво искате да стане.

Това, че детето проявява неуважително отношение само към единия родител, е временно. Ако нежеланото поведение не бъде променено, то ще се пренесе в отношенията и с другия родител. Разногласията между родителите относно възпитанието и изискванията към детето са бомба със закъснител, поради факта, че всеки един от тях унищожава авторитета на другия. Това води до липса на граници за приемливо и неприемливо поведение.
Всеки проблем, който не е намерил разрешение до десет годишната възраст на детето, с настъпването на пубертета екзалтира и става все по-труден за решаване.Когато единият от родителите изисква нещо от детето, а другият не го подкрепя, се стига до унищожаване на родителския авторитет.

Липсата на ефективен родителски авторитет е резултат от липсата на ограничение за детето. Отсъствието на ограничения на детското поведение в ранна възраст води до генерално объркване на детската психика и толерира опозиционното, предизвикателно и неуважително поведение. Когато липсват определени правила за неприемливо поведение, детето започва да живее с усещането, че всичко му е позволено. И започва да прави само това, което желае. Всяко дете се опитва да разбере кога и доколко може да прекрачи определените граници. И ако след прекрачването им не се случи нищо, то  започва да не спазва ограниченията. Когато родителите имат уеднаквени изисквания, налагат разумни наказания за своеволното непослушание и похвали за положителното поведение детето, то си създава навици.

След навършването на втората година децата могат да разберат какво им се казва, че могат да правят или не. Отговорното поведение започва да се формира  дори в по-ранна възраст.
Ранните години на детето са съществени за отношението му към авторитети във всяка следваща възраст. Децата търпеливо и с много любов трябва да бъдат научени на послушание.
Представата на детето за света се създава в зависимост от това, което е възприело чрез сетивата си, от това, което е научило като собствен опит и от това, което му е казано от значимите за него възрастни. В най-ранната възраст значимите възрастни са родителите и членовете на семейството. После, в по-късна възраст идват учителите и приятелите. Представите на детето за света се формират в зависимост от това, което то е виждало, първо в семейството, после в детската градина и училището. Ако детето е свидетел на постоянни караници между родителите, то се научава да крещи и да се кара. Ако в общуването между детето и родителите детето е запомнило „ти си лош”, „нищо не можеш да направиш”, „само ме ядосваш”, то научава че нищо не може да направи само и присъствието му носи само разочарования. Неговата самооценка ще се формира на базата само на натрупаните негативни убеждения.Не бива да изискваме от едно дете на три години да се държи като пълнолетен, но във всяка възраст си има особености и правила и ограничения, на които детето постепенно трябва да бъде научено.
Още в края на втората година децата се научават да заобикалят правилата и да им се съпротивляват. Децата приемат правилата като някакво временно неудобство, временно ограничение и се опитват да разберат дали наистина трябва да се спазват.
Правилата, налагани в детството, постепенно биват приети като неизбежни и се превръщат в навици, само ако спазването им се изисква с достатъчно постоянство, търпение и последователност. Проблемът не е в правилата, а в объркването, което настъпва при липсата на правила.

Полезните и разумни правила постепенно се превръщат в част от човешката личност. Те продължават да бъдат следвани, като постепенно с израстването човекът забравя, че те са били правила. Миенето на ръцете и зъбите, хигиенните навици, обличането, отношението към родителите и към другите възрастни в ранен етап от развитието на детето са били правила. С израстването му те стават навици.
Това, което човек научава в детството си от значимите за него възрастни, предопределя бъдещия му живот. Човек винаги пресъздава в по-малка или в по-голяма степен в живота си отношенията, които е имал с родителите си.
Детето попива на подсъзнателно ниво всичко, което е чуто, видяно и преживяно. Човек винаги има своя вътрешна представа за дом и семейство и тя е такава, каквато е преживяна в детството.

Конкретните границите и ясните правила създават сигурност и формират самоотговорност. На детето е ясно какво може и какво не може да прави.То разбира защо получава санкция или похвала при определено поведение. Когато има  различия и размиване на изискванията от страна на майката и бащата или на родителите и бабите и дядовците, детето живее в несигурност. То никога не знае кога и за какво ще му се скарат.

Майката и бащата са двата символа на родителски авторитет и ако те са в противоречие помежду си относно възпитанието, детето се обърква. Спира да чувства сигурност в семейството си и започва да не уважава и двамата родители. Когато единият от родителите изисква нещо от детето, а другият не го подкрепя, се стига да унищожаване на родителския авторитет.
Родителите трябва да дискутират разногласията си, но никога в присъствието на детето. Когато съществуват различия между методите на възпитание, детето се превръща в арбитър между  двамата родители. То е прекалено малко, за да прецени кое е правилно и кое не е. Това е един огромен товар за детето, което води до несигурност и объркване.
Родителите не могат да изискват уважение от страна на детето, ако самите те не се държат уважително с него и помежду си. Детето е като огледало на взаимоотношенията и общуването в семейството. То научава това, което чува и вижда. Когато посланията са противоречиви и объркани, и детето става такова.

Убежденията се формират в най-ранна детска възраст. После те се превръщат във вярвания, които формират моделите на поведение. Моделите на поведение създават през целия живот такива преживявания, които отговарят на формираните вярвания, убеждения и представи. Ако родителите отделят малко време да помислят върху собствения си живот, ще се изненадат от това, колко често се повтарят подобни събития и едни и същи преживявания  в него.
Преживяванията се създават от мислите и разбиранията, които са се формирали в детството.
Преживяванията са външният израз на мислите. Детето се учи как да възприема себе си, другите и света по реакциите на значимите за него възрастни. Убежденията, които се формират в детството (правилни и неправилни)  се пресъздават във всеки следващ етап от живота.











Случай от практикатА
Маги, 14 годишна:
Обичам баба си и дядо си. Обичам и леля, сестрата на мама. Те ме отгледаха като дете. Мама работеше, а татко пътуваше. Баба почина преди около година. И всичко се разпадна. Не се разбирам добре с мама, а татко все го няма. Не знам какво да правя, иска ми се да се махна някъде. Мама се скара с леля и дядо заради къщата на село. Мама иска те да я предпишат на нея, но дядо и леля не са съгласни. Мама ми забрани да говоря с тях. Следи телефона ми дали не са се обаждали. Като се прибере от работа, първото нещо, за което пита е: „Чакалите не са ли те търсили”. Така нарича леля и дядо. После започва да говори много лоши неща за тях. Когато се опитам да й кажа, че не искам да слушам това, тя започва да крещи: „Промили са ти мозъка... Ти на коя страна си?!...”Дядо звънна да ме поздрави за рождения ми ден и мама така ми се развика, че не съм му затворила телефона. Скарахме се и тя ми забрани да излизам навън цяла седмица.Баба много ми липсва. И дядо, и леля ми липсват. Но не мога ди ги виждам и чувам. Понякога им се обаждам от телефоните на приятелки, но се чувствам много зле след това, защото лъжа мама. ...Майка ми е такава – тя винаги с някого се кара. Вече не знам какъв е проблемът между мама и дядо и леля. Мама е наела адвокатка да ги съди и казва, че ако трябва, ще ме призоват в съда, за да кажа как дядо и леля ме „тероризират” по телефона. Това не е истина. Те никога нищо лошо не са казали пред мен за мама... Тате пътува по цял месец. После се връща за една седмица вкъщи. Вече и с него не си говорим, защото мама постоянно му говори колко лоша съм станала, как се разболява заради мен и заради „онези чакали”. Той мълчи и много рядко казва: „Оправяйте се. Като се прибера, искам да има спокойствие вкъщи.”Мама  смята, че аз ще разбия семейството ни, тъй като постоянно създавам проблеми, които ще накарат татко да не се връща вкъщи.Не разбирам какво трябва да направя. Уча си уроците, чистя вкъщи. Готвя след училище. Пускам пералнята и прибирам прането.Но мама не е доволна. Вчера започна да проверява дали съм подредила добре дрехите в гардероба и пак намери причина да не хареса работата ми. Започна да вика: „...Ще подреждаш дрехите по цветове, не се научи на ред... Заради тебе пак вдигнах кръвното...” Много плаках, а тя дори не разбра колко ме е наранила. Сигурна съм, че ме мрази, но не мога да разбера защо...

Майката на Маги: „...Дъщеря ми е ужасна. Никога не прави нещата, както трябва. Ако сготви, не е това, което съм й казала. Като прибере дрехите в гардероба, не е така, както трябва... Много ме ядосва... Е, има отличен успех, но то нали знаете учителите как ги пишат тези шестици? Изнервена е и постоянно плаче, като й  кажа нещо. Мълчи и плаче. Направо ще ме умори. С баща й се блъскаме заради нея, да й помогнем да си уреди живота, но тя е неблагодарна и не разбира това.
Каза, че не й се живее... Лигавщини... Какво иска повече от нас?!... Купили сме й телефон за 600 лева, има лаптоп. Гардеробът й е претъпкан с дрехи... Водим я на почивка три пъти годишно... Не зная какво да правя с нея?!... Много съм изнервена... Служителите във фирмата ми ме ядосват, дъщеря ми ме ядосва... Сега имам проблеми и с баща ми, и със сестра ми и Маги, вместо да ме подкрепи, ме предава...”

Маги, 14 годишна: „...Най-тежкото е по почивките. Мразя да ходим на почивки. Винаги сме с две семейства, приятели на мама и тате. Те уж са им приятели, защото мама често говори против тях вкъщи, а като са заедно, е толкова мила и внимателна. Това лицемерие ме убива. Тези семейства имат малки деца, едното е на 8, а другото на 9 години. По време на почивките аз съм гледачка на децата. А те са много лигави и все ходят да се оплакват на мама. А тя започва да ми се кара пред всички. Другите родители не се обаждат много, за да направят забележки на децата си...
...Почивките са на-кошмарното време... Не мога да разбера защо мама е мила и внимателна с чуждите деца, чете им разни приказки... На мен никога не е чела... Тя ме мрази, но не знам защо...”
КОМЕНТАР  ПО СЛУЧАЯ:

Пубертетът е една трудна възраст. Тя започва към 11-13 година и продължава до към 18-21 година. В последно време се наблюдава тенденция за намаляването на възрастовия диапазон на този период. Все повече деца навлизат в пубертета  след навършването на 10 години.
Пубертетът е период, свързан с промени в биологичното, социалното и когнитивното развитие. Въпреки че биологичните промени са добре определени (скок в растежа, промени в половите характеристики на индивида), те се осъществяват постепенно и точното определяне кога всъщност един индивид навлиза и излиза от юношеството не е лесно.
Точният времеви период на навлизането в пубертета зависи от разнообразни фактори като заобикаляща култура и биологично развитие.


Социалните преходи на юношеството се фокусират върху идентичност, независимост, полови роли, морален кодекс, ценности. Развитието на психичните процеси и на личностните качества дава възможност на юношите да осмислят перспективите на живота си и да създадат определени отношения със социалната среда.
Индивидът се ражда, а личността се формира.
Социализацията е процес на формиране на социалната активност на личността и нейната реализация.
             В основата на социализацията са отношенията и натрупаният опит в семейството, училището и значимите възрастни в живота на детето, които влияят и оформят социалното му развитие. Процесите на подражание, идентификация и имитация на наблюдаваните поведенчески модели също оказват влияние.
От стиловете на родителско поведение зависи емоционалната социализация на индивида, която определя как той ще се научи:
Ø         да възприема и идентифицира собствените си чувства и тези на другите;
Ø         да изразява и контролира афективните си състояния;
Ø         да разграничава приемливите и неприемливите поведенчески модели;
Ø         да носи отговорност за постъпките си.

Авторитарният родителски стил на възпитание поставя високи изисквания и безкомпромисност при налагане на контрол, а това прави момичетата, отраснали в такива семейства, зависими и лесно податливи на чужди влияния, а момчетата агресивни. При либералния родителски стил няма поставени никакви изисквания, съществува или прекалена обгриженост, или неглижиране и това води до формиране на поведенчески модел, в който липсва самоувереност и самоконтрол.
И в двата случая са налице трудности в общуването, емоционални и поведенчески проблеми, конфликти, които отключват неадаптивни и антисоциални модели на поведение.
Юношата е поставен пред три основни групи проблеми, които трябва да реши:
Ø  Психофизиологични – незавършено физическо развитие, неустойчивост на емоционалната сфера и високо ниво на ситуативна тревожност.
Ø  Личностни – неудовлетвореност от себе си и от света, който не винаги разбира и приема, повишена личностова тревожност, обърканост, породена от отсъствието на конкретни жизнени цели и стремежи; недостатъчно ниво на самостоятелност; неадекватна самооценка и ниво на привързаност; характерен за възрастта тийнейджърски негативизъм.
Ø  Трудности при адаптация в общуването

Неадекватните родителски модели на поведение и отношение спрямо децата не водят до нищо добро. Те затрудняват и без това трудния възрастов период, през който преминава детето им. Родителите трябва да разбират психиката на детето си, да го подкрепят и обичат, да разбират нуждите и потребностите му и да поставят разумни изисквания към него.
Адекватното родителство не се състои в това да купуваш скъпи дрехи и вещи на детето.  То е свързано преди всичко с подкрепа и показване на обич.

Понякога възрастните въобще не си дават сметка какво причиняват на децата си, когато изричат думи в яда си. Изливат върху тях натрупания гняв и огорчението си, без да се замислят за последиците от това.
Психиката на тийнейджъра не е толкова зряла, че да разбере и понесе войната между значимите за него възрастни.
Думите, емоционалните ни състояния  и действията ни винаги оказват влияние върху децата.

Когато възрастните в едно семейство имат проблеми помежду си, не трябва да карат децата да вземат страна в техния конфликт. Проблемът не е в наличието на конфликт, а в реакциите на възрастните в създадената ситуация. Когато детето е принудено да избира на коя страна да застане то трябва да прави непосилен за него избор между единия от двата значими за него възрастни. Това води до вътрешен конфликт и напрежение, а понякога и до натрупването на травматичен стрес, което рано или късно проявява своите негативни последици.

Емоционалното отхвърляне и пренебрегване на детето води до изостряне на характерната в тийнейджърската възраст неустойчивост и неуравновесеност и може да предизвика емоционални и поведенчески проблеми.










[1] Дорис Ло Нолти, Децата се учат от своя живот
[2]  Ериксън Е., Идентичност, младост и криза, Изд. Наука и изкуство, 1996.
[3]Имената са сменени, поради конфиденциалност на информацията.

Няма коментари:

Публикуване на коментар