ДЕТСКАТА АГРЕСИЯ Е ВИК ЗА ПОМОЩ

Детската агресия взема невиждани и нечувани до сега размери. Деца,станали жертва на насилие. Деца насилници. Статистиката е ужасяваща. По този проблем пиша не от вчера и не от днес. Всеки ден се срещам с безпомощни родители, с недоумяващи жестокостта и агресията на учениците  учители.
            Проблемът е толкова сериозен, че трябва да се говори и пише за причините, които водят до агресия и да се работи за превенция на агресивното поведение и насилие сред децата. Започвам публикуването на мои материали по темата. Някои от тях са отпечатвани във статии преди време, други са част от подготвеното за печат второ издание на книгата ми "Как да избегнем войната с децата си?". ще се радвам, ако повече хора вземат отношение по въпроса. Готова съм да отговоря на всеки поставен въпрос.
Камелия Мирчева

http://vbox7.com/play:80a90f03&al=2&vid=1362521

 

Децата не се раждат насилници

КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА -психолог

/статията е публикувана в списание „Обществено възпитание” бр.4/2004/

Как изглежда човешкият живот в началото на XXI век?! Той проти­ча в джунглата на различни технологии, които го засипват с его­изъм, насилие, наркотици, убийства, престъпност и страх. Страхът съпътства хората, а те живеят затворени в своя собствен мир. Вкопчват се в религиозни доктрини, в национални движения, в политически партии и мислят, че в по-голямата група ще бъдат поне за малко в безопасност.

Войни, разделения и интриги. Страхът и несигурността ка­рат съвременника да гради нова Вавилонска кула. Телевизията промива съзнанието му чрез реклами на все „по-важни” и по-качествени стоки, без които не можем.

Децата ни гледат филми, пълни с насилие. Дори дейст­вителността се превръща в криминален трилър, в който липсва добрият герой.

Рекламата моделира, създава и манипулира потребностите ни. Иде­алите, в които вярват младите хора, се подменят. Зомбираща музика. Ци­нични текстове. Личността много трудно може да оцелее. Човекът става все по-зъл и по-агресивен. Децата - също. От речника им изчезнаха прос­тички и ясни думи, като „моля", „извинявай", „благодаря".

Възникват въпроси, от рода на „Защо едно дете е агресивно?" и „Как­ви са пътищата, които водят от вербалната до физическата агресия?".

Най-полезното е да открием корените на проблема, вместо да търсим виновни и да прехвърляме отговорността си за възпитанието на децата на някого друг.

Зад всеки акт на насилие или противообществена проява стоят някакви минали събития, нещо, което е довело до нея.

Формирането на детска­та личност обхваща сложен и противоречив период на прогресивно изме­нение и преминаване през различни етапи. 

Социалните условия на жи­вот (семейство, училище, приятелско обкръжение, неконтролирана улич­на и информационна среда, значими възрастни и т.н.) са от особено важно значение.

Социализацията е процес, чрез който децата се стремят да станат като възрастните членове на обществото. Децата не се раждат агресивни. Те стават такива под въздействието на различни фактори. Един от тях е отчуждението.

 

Недостигът на внимание, липсата на обич, незачитането на личност­та на детето, изолацията, ниската самооценка могат да бъдат причина за отчуждение.

Тези състояния, независимо дали са на съзнателно или под­съзнателно равнище, винаги са съпроводени с дезактивация, напрежение и неустойчивост на личността.

Гневът, породен от отчуждението, е един от основните двигатели на агресията.

Външните фактори на средата, кои­то пречат на усилията за справяне със ситуацията, водят до нарушена емо­ционална адаптивност. Пораждат се външни и вътрешни лични конфликти, които се изтласкват чрез агресивно поведение на различни равнища. Някои от тях осигуряват защита от болка и нараняване, други елимини­рат въздействието на страха, а трети - на тревожността.

Възпитанието не се състои в премахване на отчуждението, а в нау­чаване как да бъде осмисляно и преодолявано от детето, неговите реал­ни възможности за съпротива.

Отчуждението е един от факторите за агресивно поведение. Може би по-маловажният.

Другият е научаването на поведенчески модели чрез подражание. Наблюдението на агресивни поведенчески модели намаля­ва и без това ниското равнище на задръжките у детето.

За него няма зна­чение дали агресивният модел е наблюдаван в реалния живот или във фантазен продукт. И в двата случая се създава нереална преценка за дейс­твителната ефективност на съответните типове поведение и те могат да изкривят трайно нагласата в междуличностното общуване. Ако дете наб­людава агресивни поведенчески модели, които се награждават или не се наказват, се увеличават възможностите то да следва с поведението си де­монстрирания модел. Придобитите навици са фактори, които стимулират детската агресия.

Възрастните могат да играят съществена роля при формиране на мирог­леда на детето - да му обяснят кое е добро и кое - зло. При децата ценностна­та система е в процес на формиране. Границите между добро и лошо, възпи­тано и невъзпитано, правилно и неправилно все още са размити.

Индивидуалните качества на личността също оказват влияние за фор­мирането й. Някои заболявания и физиологични нарушения биха могли да стимулират агресивните действия. Наркотиците и алкохолът също сти­мулират децата към извършване на агресивни действия.

Ще споделя резултатите от проведена анкета със 78 деца на възраст от 7 до 13 години. Бяха им зададени няколко въпроса: ползват ли компютър, къде (в компютърен клуб, вкъщи или в училище), по колко часа днев­но?

Оказа се, че по-голямата част от анкетираните ученици използват компютър единствено за компютърни игри - минимум по 2-3 часа днев­но. Повечето деца имат компютри вкъщи, но въпреки това посещават и няколко часа седмично компютърните клубове.

Тези резултати ме прово­кираха да задам въпроса кои са най-често играните компютърни игри и защо. Оказа се, че 90% от децата играят „Контра страйк" и версиите на GTI. Ще цитирам някои от отговорите:

Деветгодишно дете: „Приятно ми е с оръжията да стрелям по ченге­тата, защото ме дразнят. Понякога ченгетата крадат. Един път в „Конт­рата" ми откраднаха дрехите. Ама си го получиха... Дразнят ме и затова ги убивам".

Седемгодишно дете: „Хубаво е, че като убиеш полицай и той ти дава живота си. И ти плащат. Ставаш богат. Много богат..."

Осемгодишно дете: „Ако стреляш и риташ полицая, ти дават много пари."

Деветгодишно дете: „В „Контрата" се събират много хора. Купуваш си оръжие и стреляш. Стреляш с всякакви оръжия. Имаш снайпер. Зала­гаш бомби. Там можеш да си терорист или полицай. Разликата между добрите и лошите е само в жилетките. А жилетка можеш да си купиш от базите. Без значение е - нали накрая всички трябва да измрат."

Десетгодишно дете: „Ако искаш да си купиш калашник, той струва много пари. Но можеш да ограбиш банка или да взривиш някой и да ти платят."

Осемгодишен: „Това са хубави игри - убивам с нож, залагам бомби в сгради. Ако има много хора и ги взривиш, ти плащат веднага. Когато убиеш само един, не ти дават парите веднага..."

Бях изумена от тези отговори и реших да се заинтересувам малко по­вече за компютърните игри, които децата играят.

Оказа се, че в една от версиите на GTI Сити главният герой е „млад, амбициозен" гангстер, който трябва да осъществи наркосделка. Арсеналът от оръжия е доста внушителен. Героят може да спечели пари, като открадне някое превозно средство или като убие някой.

Интересно е, че в тази игра освен много кръв, насилие, убийства и наркотици, няма никакъв алтернативен образ на положителен герой. Проблемът идва от това, че детето няма избор да бъде друг тип герой. В GTI алтернативата е единствена.

Представете си как два часа на ден детето ви играе тази игра и се иден­тифицира с образа на наркопласьор, който убива и т.н. Какви ценности, нагласи и стереотипи на поведение могат да бъдат провокирани от това?!

Възниква неосъзнат конфликт между любовта и омразата, между пра­вилното и неправилното. Щом като тук мога да открадна кола или да ограбя банка, за да припечеля, защо да не го направя и в действителност?

Децата, особено по-малките - трудно правят разлика между игра и дейс­твителност. За тях играта е естественият начин да приемат и опознават све­та. Те се оформят като личности под въздействието на играта. 

Някой би казал, че това е само игра, но за детето не е така. Чрез такъв тип игра то  привиква с агресията. За съзнанието на човека собствената му личност и поведение съществуват само дотолкова, че да играят ролята на граница на познанието. Човек не може да изпитва обич. ако никога не е имал възможност да я познае. Не можеш да уважаваш, ако не са те научили на това.

Антисоциалното поведение възниква от деформираните представи за действителността.

Можеш да станеш агресивен, ако наблюдаваш агресивни деяния, които са представени като положителен акт.

В структурата на такъв тип игри можеш да станеш герой единствено, ако убиваш, стреляш, „прецакваш" някого...

Детето не може ла разбере защо в училище не бива да удря никого, след като „героите" го правят. Противоречието се вижда много ясно: за едно и също действие - в един случай получава награда, а в друг – забележка или наказание.

Ако агресивният акт в играта води до успех, детето ще се опита да го използва и в жизнената си практика. 

Подобен род игри затвърждават у децата виждането, че агресията е нещо нормално, естествено прието и дори желано поведение. Детето се идентифицира с героя от играта. В продължение на няколко часа дневно то мисли като него.

Всеки ден то се среща с този модел на поведение чрез играта и рано или късно започва да му подражава.

Дори четиригодишните деца имитират поведението на възрастните и на любимите си анимационни герои. Ако агресорът във филма или компютърната игра премине през всички препятствия, без да бъде наказан, за това че е нарушил законови и етични правила, детето приема поведението за модел и го пренася в собствените си поведенчески модели. Ако значим за детето възрастен наблюдава агресивното поведение на героя и изкаже несъгласието си от неговите действия, агресивното поведение не се възпроизвежда от детето.

Агресивните действия се копират и възприемат чрез така наречените агресивно-познавателни сценарии. Всъщност те се превръщат в „програма на поведение", която се научава твърде бързо, тъй като е поднесена под формата на игра.

Различните примери за агресивни сценарии се натрупват и събират в паметта на децата, съхраняват се и  в един момент се превръщат в собствен агресивен сценарий. При фрустрация или тревожност този сценарий се активира и става неконтролируем.

Това какви филми гледат и какви игри играят децата ни зависи само от нас възрастните.

В състояние ли сме да контролираме детската агресивност и насилствено поведение?

Нужни ли са забрани или по-ползотворно би било равновесието и търсенето на баланс между наблюдаваното насилие и формирането на задръжки към използването на агресивни поведенчески актове?

Забраните едва ли биха решили нещо.

Колко родители знаят какви са игрите, които играят децата им?

Колко учители се интересуват от това какво правят учениците им в извънучебно време?

Защо ние възрастните се страхуваме да си подадем ръка и заедно без упреци и обвинения да направим нещо за децата си?

Децата се нуждаят от обич, от  разбиране и от точни и ясни правила.

Промяната на нагласите и нетърпимостта на обществото към агреси­ята и насилието е наложителна, защото там някъде в потока от информа­ционни данни, сред комуникационните мрежи има един невидим свят, за съжаление създаден от възрастни, който налага опасен ефект върху пси­хиката и съзнанието на децата ни.

На практика това предполага всички възрастни - родители, учители, медии, правителствени, неправителствени организации и т.н. да обединят усилията си, да насочат децата към позитивни поведенчески модели към реално позитивно възпитание - към спорт, изкуство и други алтернативни форми на работа.

Децата ни имат нужда от нас, от нашата помощ и подкрепа!

ОСЕМ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

      УЧЕНИЦИТЕ /извадки от анкети, проведени през 2011 и 2012 г. /

„...Аз съм на 17 год. и в моето училище във всеки клас има по двама трима които търпят обиди и постоянен тормоз. Присмиват им се, подиграват им се, постоянно им взимат вещите и телефоните. Качват обиди и подигравки по техен адрес във Фейсбук. Удрят ги, не знам  кога може да стане нещо по-сериозно. Никой нищо не прави. И ние нищо не правим, защото се страхуваме, че и с нас може да се случи това...” /17 годишна ученичка /

„...Насилието е неизбежно и в училище и вкъщи. Навсякъде има насилие, това е живота...Ако не удариш ти, ще ударят теб...” /17 годишно, момче/

http://www.youtube.com/watch?v=jAQZbA2I4Qk

„...Ние така си играем, блъскаме се и се удряме, но това не е насилие, а шега, играем си и се забавляваме...” /12 годишен ученик/

„...Ударих я и я ритнах няколко пъти, защото ме дразни. Дразни ме, че е жива и че има високи оценки, а иначе се една тъпа лейка...” /15 годишен ученик, пребил по особено жесток начин своя съученичка/

„...Погледна ме накриво и това много ме изнерви. Нищо не ми е казвал, само дето ме гледаше така нагло и все едно, че ми се подиграваше. Държеше си скъпия телефон и сякаш се перчеше, че е нещо повече от мен. Тогава му взех телефона и го хвърлих на земята. Започнах да стъпвам върху телефона, а той се разкрещя. И се започна боя, голям купон беше, защото това хлапе си получи заслуженото...” /16 годишно момиче, пребило по особено жесток начин 10 годишно момче/

 http://www.clip4e.com/play_nasilie_v_utchiliste.htm

      УЧИТЕЛИТЕ

„...Децата стават все по-агресивни и неконтролируеми. Родителите не винаги оказват съдействие за овладяване на детската агресия...”

„...Момичетата също са много агресивни. Няма ден, дето да не са се скарали за нещо в училище. Конфликтите им прерастват в спорове и побоища...”

„...Липсват елементарни навици за общуване. Обидите, които си разменят децата в училище са недопустими. Говорим им, но когато липсва семейството нищо не дава резултат...”

 http://btvnews.bg/816600180-Nasilie_v_uchilishte.html

      РОДИТЕЛИТЕ

         „...Те, в училище учителите много не си вършат работата. Само знаят да се оплакват, че синът ми биел децата. Ами, ще ги бие, като го дразнят...Вече не ходя в училище, то си има учители дето им плащат да се оправят...” /майка на 12 годишен ученик, който системно бие съучениците/

„...Кажете ми какво да направя, пребивам го от бой, след всяко оплакване. Пребивам го и му говоря да не бие съучениците си, но не чува и сякаш не разбира. Прави каквото си знае. Омръзна ми от него...” /баща на 14 годишно момче/

„...От дъщеря ми нищо не става, да кажеш, че не съм я възпитавала, възпитавала съм я. Всичко си има, но е нервна, ядосва се и посяга да удря децата. Не съм я била последните месеци, нали така казахте. Като дете много я биех, ама то с възпитателна цел всичко е било...” /майка на 15 годишно момиче/.

http://btvnews.bg/873285397-Sled_jestokiya_poboy_udaljiha_aresta_na_napadatelya.

      МЕДИИТЕ

„....Пловдив. Бабаити пребиха десетокласник от Строителния техникум в Пловдив. Инцидентът е станал около 9,00 ч. в сряда пред входа на училището, където трима младежи на 18 и 19 години причакали 16-годишно момче и го нападнали с удари.
Момичето, заради което е станал боят, обяснило, че 16-годишният й съученик я харесва и й говорил обидни за нея думи като „знаеш ли какво ще стане, ако останем сами”. Тя се обадила на приятеля си и му се оплакала, а той решил да се саморазправя с ученика, който е мюсюлманин. Това обясни за "Дарик" шефът на Шесто РУ инспектор Михаил Ангелов.
На тримата младежи са съставени актове от по 150 лева по Указа за дребното хулиганство, а материалите по случая са докладвани в Районна прокуратура-Пловдив.

На 23 ноември около 19,00 ч. в София беше пребит 16-годишният Андрей Илчев. Съдът остави побойника - 15-годишният Валентин Стоянов от професионалната гимназия по архитектура и строителство „Христо Ботев”, за постоянно в ареста. Пострадалото момче бе изписано от "Пирогов" след тежка  животоспасяваща операция, при която беше отстранен далакът му.” /в-к „Стандарт” 7.12.2011/

... Всяко трето дете у нас е било обект на насилие, сочи тревожната статистика, представена на пресконференция в Столична община.Най-често децата стават жертви на физическо насилие и побой. За изминалата година според официалните данни 691 непълнолетни лица (или всяко трето претърпяло насилие дете) са били подложени на такъв тип посегателства.

Случаите на сексуално насилие над деца също са смущаващ брой - 253 случая за 2010 година или 11,7% от всички претърпели насилие под 18-годишна възраст. Психически тормоз пък е оказан над 409 деца.

Тревожната статистика сочи още, че 85% от децата, станали жертви на сексуално насилие, са имали преди това близки отношения с насилника си, обяви д-р Нели Петрова от Института по социални дейности и практики.

В близо 40 на сто от случаите насилникът е бил баща, брат, дядо или интимен приятел на майката на детето.

В по-голямата част от случаите – 75%, разкриването на насилника става случайно, защото децата се страхуват и срамуват да говорят за проявеното срещу тях насилие.

По-малките деца първоначално не разбират, че стават жертва на престъпни ласки, а го осъзнават, когато пораснат и едва тогава споделят, но не малка част се страхуват или се срамуват да го споделят.

Статистиката сочи още, че броят на насилствените посегателства над деца от 12 до 14-годишна възраст и от 14 до 18-годишна възраст е приблизително еднакъв...”/Dnes.bg 22.11.2011/[1]

 http://www.youtube.com/watch?v=VQcH3T-ggzE&feature=related

„...по данни на МВР броят на престъпленията, извършени от непълнолетни, не спира да се покачва - за 2003 година те са 11 857, през 2002-а - 11 453, докато през пиковата за годините на соцреализма 1961 г. - едва 2522. Най-пресните анализи, направени по темата от специалисти на Национална служба „Полиция", Научноизследователския институт по криминалистика и Института по психология към МВР, могат да се намерят в изследването „Проблеми на насилието, наркоманията и наркопрестъпността в средните училища" от 2001 г. След като съобщават, че 19.9 на сто от учениците упражняват насилие върху други лица, предимно връстници, братя и сестри, по-рядко родители и учители, изследователите правят извод, че насилието се превръща в обичаен начин за решаване на конфликти между учениците, а агресивността - в средство за самозащита и за респектиране на насилниците. И че вече може да се говори за формиране на младежка субкултура на насилието...... Сред факторите за отприщването на агресията сред учениците във водещата тройка са личностните особености, влиянието на средата и филмите с насилие. Третият фактор отдавна е влязъл в полезрението на Съвета за електронни медии, но докато се стигне до практическото въвеждане на дистанционни, „заключващи" опасните гледки, ще мине много време. А дори тогава при липсата на избор сигурно пак ще се случват семейни неделни вечери като тази на 14 ноември например - по едната национална телевизия извънземни отхапват човешки глави в „Пришълецът: Завръщането", по другата юпи разфасова с резачка любовниците си в „Американски психар", а по третата източни бойци си раздават ритници в „Брус и Шаолинското кунгфу". И какво, ако в ъгълчето на екрана свети червена точка с цифрата 12, 16 или 18? Нещата няма да се оправят, ако младежът бъде изгонен от хола с телевизора и реши да отскочи до съседния интернет клуб.  В 95 процента от компютърните и видеоигрите се дават бонуси за убит противник - изчислява подп. Стефан Иванов, началник сектор „Детска престъпност" в Дирекция на национална служба „Полиция". Броят на убийствата, извършени от малолетни и непълнолетни у нас, напоследък се движи между 6 и 12 годишно и това е реален факт, а не виртуална реалност. ”/Списание  „Тема”/[2]

„...Има тенденция към непрекъснато увеличаване на самоубийствата сред младежите в България. Това показват данни на Националния център за опазване на общественото здраве, цитирани от в. „Преса“. Броят на опитите за самоубийство за една година е 342. От тях 310 са направени от момичета срещу 32 от момчета, коментира д-р Христо Хинков от центъра. „Между 45 и 60 деца и младежи под 18-годишна възраст се самоубиват на година“, показват данните на психолога Иван Игов. Близо три класа годишно се„топят, защото младежите сами слагат край на живота си, отчитат психолози. Всеки ден в „Пирогов“ се справят с нови и нови случаи на деца, които не искат да живеят повече. Средната цифра на месец в болницата е над 30, но се е случвало да стигне и 50...” [3]

... Само през 2010 г. на Националната телефонна линия за деца 116 111 са постъпили 66 366 обаждания. Проведени са 13 695 консултации. И това не е суха статистика, това не са само цифри, фигуриращи в нечии отчети, това са хиляди деца, станали обект на домашно насилие. А колко ли са тези, за които не знаем..” /Вестник „24 часа” 2.12.2011[4]/

„...След тревожните статистики преди няколко седмици, че 68% от българските родители одобряват плесниците за възпитателна мярка, ново изследване обобщава, че децата у нас най-често са малтретирани от собствените си родители. По данни на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД) случаите на насилие върху подрастващите са най-често в семейството. Близо 1800 деца са били тормозени и насилвани вкъщи през миналата година. Около 1400 от сигналите за малтретиране са били разследвани...”/Списание „Аз- жената” [5]/

Насилието поражда насилие. Насилието не решава проблемите, а ги увеличава. Децата са жертва на пряка агресия и на косвена. Когато едно дете гледа, че бият някой около него, то започва да се страхува и в този случай е жертва на косвена агресия. Страхът поражда тревожност, а повишената личностова тревожност води до стрес. Характеристиките на личностната тревожност се разглеждат на базата на 7 признака: невротизъм, чувствителност, безпокойство, неувереност, негативна Аз  концепция, слаба работоспособност, неспокоен сън и физиологична нестабилност. Проявлението на тези признаци има пряка връзка с начините на преживяване и устойчивост на стрес при отделния индивид.

ТРАВМАТИЧНИЯТ СТРЕС е резултат от единично, внезапно и силно въздействащо събитие, което променя, застрашава или уврежда живота на индивида или на  негов близък. Травмиращи събития могат да бъдат: смърт на близък, катастрофа, обир, грабеж, насилие,физическо нараняване, бедствие, пожар, земетресение, тероризъм, убийства в общността и всяко преживяване заплашващо живота и сигурността на човека.

При жертвите на насилие и на дълготрайна агресия има наличие на остра травматична стресова реакция. Тя възниква в непосредствения момент на  стресогенното събитие /насилственият акт/ и води до ПСИХОТРАВМАТИЧНА КРИЗА.

ПОСТТРАВМАТИЧНАТА СТРЕСОВА РЕАКЦИЯ  е събитие, което в значителна степен се отличава от обикновените човешки преживявания и оставя много дълбока и непреработена травма. Преживяванията относно травматичното събитие могат да бъдат асоциации на вина, свързани с актуални или въображаеми грешки. Психическото и емоционално отреагиране  е свързано с проява на продължителна повишена тревожност, обърканост, трудности при съсредоточаване и запомняне на детайли от събитието, затруднения в комуникацията, проблеми със съня,  психосоматични симптоми, физическо изтощение и агресия. Те могат да бъдат придружени с бързо или забавено говорене, влизане в безпричинни спорове и конфликти, предприемане на отчаяни  действия, занемаряване на външния вид, безразличие към опасности, частична загуба на паметта за травмиращото събитие,страхове, резки промени в емоциите, социално отдръпване, апатия, липса на интерес към ежедневни задължения, избухвания, агресивни реакции, пристъпи и неадекватни реакции.

Ако на тези симптоми не се обърне своевременно внимание за преодоляване на постравматичната стресова реакция  е възможно развитието на посттравматично стресово разстройство на личността. 

Децата и юношите са особено податливи на стрес, тъй като при тях психическото състояние  няма адаптивност и гъвкавост, както при възрастния индивид. При децата липсват изградени умения за справяне в критични ситуации, а при юношите те са в процес на формиране. Малкият жизнен опит е предпоставка за наличието на по-тежка симптоматика при стресогенни събития, в сравнение с възрастните. Всяко едно стресиращо събитие, преживяно в детството оставя дълбока следа. И ако не е потърсена помощта на психолог за преработване на травмата рано или по-късно то дава своя негативен резултат. Най-често това се случва при преживяването на ново стресогенно събитие, което отключва  първото.

Аргесията има различни форми. Тя може да бъде изявена и скрита, индивидуално проявена или групово. Нейните форми са физическо насилие, вербална агресия, опозиционно поведение, агресивна раздразнителност, агресивно недоверие и тормоз.

Факторите, които оказват влияние за формиране на агресивно поведение са свързани с:

Индивидуалните личностови качества на индивида - темперамент, емоционална стабилност и лабилност, самооценка, екстравертност – интравертност;

      Индивидуални социални фактори – свързани са със семейната и социалната среда, в която расте детето. С моделите на поведение, които формира вследствие на фрустрация или деструкции в обкръжаващата среда. Сред тях са: ниво и среда на възпитание, неумение за контрол на емоциите, неадекватни поведенчески модели, отхвърленост, липса на навици за труд и учене, наличие на конфликтогенна семейна среда, липса на мотивация за постигане на успехи, отклоняващо се поведение на родителите, влияние на интернет и медиите, липса на социално креативни цели;

      Семейни проблеми и конфликти – развод на родителите, завишени изисквания или неглижиране, физическо насилие, неадекватни родителски модели на поведение, липса на родителски контрол или свръхконтрол, небллагополучие в семейната среда, непоследователност във изискванията на възрастните, липса на правила;

Кризи на идентичността, свързани с психофизиологичното развитие на индивида;

     Личностови кризи и непреработени травматични събития, стрес и повишена тревожност;

Всяко насилие води до травматичен или комулативен стрес. При децата е наложително преодоляването му да става  чрез психологична  и психотерапевтична работа.

Всяка стресираща ситуация оставя много дълбоки следи в психиката на детето и  при натрупването на ново травмиращо събитие в живота му на възрастен травмата се отключва, а това води до сериозни проблеми, деструктивни поведенчески реакции и личностно конфликти.

Всичко, което се преживява в детството оставя следи на подсъзнателно и съзнателно ниво. До навлизането си в периода на зрелостта човек изживява едни от най-трудните психофизиологични кризи. Самата криза е носител на определено ниво на стрес и объркване. За нейното позитивно преодоляване са необходими много обич и подкрепа от страна на семейството.

Когато към тези кризи в детството се прибавят и житейски ситуации, носители на травматичен стрес и травмиращите събития не бъдат преработени и преудоляни те се натрупват и дават своето отражение в бъдещия живот на човека.

---

[1] http://www.dnes.bg/obshtestvo/2011/11/22/vsiako-treto-dete-u-nas-jertva-na-nasilie.134562

[2] http://temanews.com/index.php?p=tema&iid=535&aid=12938

[3] http://www.semeistvo.vmro.bg/?p=570

[4] http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1135459

[5] http://www.az-jenata.bg/article/14195/Roditelite-sa-nay-chestite-nasilnitsi-na-detsata/

Как да избегнем войната с децата си

 ОБЩУВАНЕ  МЕЖДУ РОДИТЕЛИ И ДЕЦА 

 /Статията е част от книгата на Камелия  Мирчева 

"Как да избегнем войната с децата си"/

за контакти с автора: kameliqmircheva@abv.bg

Не е важно само какво ще кажеш,

                         но и как ще го кажеш

(притча)

       Един източен цар сънувал заплаши­телен сън. Той сънувал, че му падат всичките зъби един след друг. Обезпо­коен, повикал своя гадател. Гадателят изс­лушал внимателно съня и се обърнал към царя: „Трябва да ти съобщя тъжна вест. Така, както губиш на сън зъбите си един след друг, така ще загубиш всичките си подчинени.”  Тълкуването на гадателя ядосало много царят. Той заповядал гадате­лят да бъде хвърлен в тъмница. То­гава накарал да повикат друг гада­тел. Вторият гадател изслушал съня и казал: “Аз съм щастлив да ти съобщя една при­ятна вест. Ти ще станеш по-стар от всички свои приближени. Ти ще ги надживееш.” Царят се зарадвал и го възнаградил богато. Царедворците били много учудени. „Ти всъщност не каза нещо по-различно от твоя беден предшественик. Защо тогава той беше наказан, а ти щедро възнаграден?” - попитали те.Гадателят отговорил: „Ние двама­та еднакво възприехме съня, но важно е не само какво ще кажеш, но и как ще го кажеш.”

   

    Нито един родител не се събужда сутрин с мисълта да направи живота  на  детето  си непоносим. Нито една майка не си казва: „Днес ще крещя на детето си и ще го тормозя!” Тъкмо обратното. Именно сутрин много родители решават: „Днес ще бъде един спокоен ден. Никакви крясъци и  разправии.” Но въпреки добрите намерения, войната избухва отново. Пак се улавяме, че казваме неща, които не сме искали да кажем, и то  с тон, който въобще не ни харесва.

Всички родители желаят децата им да бъдат спокойни и щастливи. Никой умишлено не се опитва да направи детето си страхливо, стеснително, нетактично или агресивно. И все пак, тъкмо в детството, много хора придобиват тези качества и не успяват да изпитат чувство на сигурност, на уважение към себе си и към другите.

Родителите искат децата да бъдат учтиви, а те проявяват грубости; да бъдат отговорни, а те не са такива; да бъдат щастливи, а те не са. Защо става така? Труден въпрос с много отговори. Един от най-важните отговори е свързан с общуването.

Да се разговаря с децата е истинско изкуство. Често техните послания са толкова добре кодирани, че за възрастния човек е трудно да ги разшифрова.

         Често родителите се ядосват на разговорите си с децата, защото понякога те не водят доникъде. Родителите  се стремят думите им да бъдат убедителни, но знаят колко много усилия им коства това. Не една майка споделя: „Убеждавам сина си,  говоря му,  но той не ме чува. Чува само,  когато му викна”.

Децата от своя страна често се съпротивляват на разговорите с родителите. Те негодуват, когато ги поучават и критикуват. Всеки внимателен наблюдател, дочул  разговор между дете и родител, ще установи колко малко едната страна слуша другата.

Диалогът звучи като два монолога, първият от които  съдържа упреци и обвинения, а вторият – опровержения и молби. Трагедията от подобно общуване произтича не от липсата на любов, а от липсата на уважение, не от липсата на интелигентност, а от липсата на умение.

Общуването  с децата е  пълноценно, когато успеем да преодолеем родителското си неодобрение  и проявим нов тип отношение, в основата на което стои разбирането.

Детето не е в състояние да слуша никого, когато е обзето от силни емоции. В такъв момент то не може да приеме утехата, съвета или уместния укор. То  очаква от нас да го разберем. По-лесно бихме помогнали на детето си, ако знаем какво става с него и какво изпитва. Най-често, когато децата създават проблеми, ние се гневим. Когато сме ядосани, се държим така, сякаш сме загубили разсъдъка си. В момент на гняв казваме на децата си такива неща, които не бихме казали и на най-големия си враг.

Когато нещата преминат, изпитваме вина и твърдо решаваме, че това няма да се повтори. Но гневът скоро пак ни завладява и проваля добрите ни намерения.

Гневът е най-скъпо струващата емоция в отношенията между родителите и децата.

Нормално е да се ядосваме, нормално е да изпитваме гняв към неща, които ни дразнят, но неумението да контролираме  отрицателните  емоции  още повече засилва проблема. Ако не успее да овладее гнева си, по-добре е родителят  да сподели какво чувства: „Ядосана съм заради постъпката ти”, „Дразня се, когато не си оправил стаята”...

Квалификации за личността на детето от типа „ти си безотговорен”, „ти си мързелив” не само, че ще влошат положението, но биха могли при продължително повтаряне да формират личностни дефицити.

ОБЩУВАНЕТО между родители и деца е труден процес, но не и невъзможен. В основата му стои разбирането на детето и преодоляването и контролирането на собствените негативни чувства.

Когато детето желае да сподели  свои проблеми, когато търси помощ или защита, твърде вероятно и естествено е то да се чувства притеснено и объркано  от своите преживявания и въпроси.

КАКВА Е РОЛЯТА НА РОДИТЕЛЯ В ТАЗИ     СИТУАЦИЯ? Става дума за цялостното му поведение, чрез което той би могъл да създаде атмосфера на доверие  и  приемане,  добронамерено   да предразположи детето към непритеснително и открито общуване.

         ДОБРИЯТ РОДИТЕЛ ПРЕДИ ВСИЧКО Е ДОБЪР СЛУШАТЕЛ.

Важни елементи при умението ни да слушаме е вниманието и окуражаването. Освен вербални сигнали (чрез думи), ние изпращаме и невербални  (начинът, по който седим, движенията ни, жестовете, усмивка, мръщене, свиване на ръцете и др.). Родителят трябва да се опита да види проблема с очите на своето дете. Слушането е сложно умение, на което човек може да се научи. Следващото значимо умение при общуването с децата е ЗАДАВАНЕТО НА ВЪПРОСИ. Има различни начини на задаване на въпроси. И всеки един от тях би провокирал някаква реакция. Един неподходящо зададен въпрос може да доведе до гняв и негодувание. Но задаването на въпрос би могло също и да постави взаимоотношение на доверие и подкрепа. Ефективният родител умее да задава  въпроси, на които не може да се отговори само с „да” и „не”. Този тип въпроси се наричат ОТВОРЕНИ и обикновено започват с „Как…”, „Какво….”. Използването на думата „защо” при задаването на въпроси поставя детето в защитна позиция и го кара да се чувства, сякаш трябва да оправдава чувствата и действията си. Въпросът „Защо...” не е особено подходяща формулировка, когато се интересуваме от чувства, мисли, мотиви и подбуди. Насърчавайте детето си да описва своите чувства и мисли и причините, които го разстройват. Задавайте отворени въпроси от типа:

Ø  Как се чувстваш по повод на това, което се е случило?

Ø  Какво точно стана?

Ø  Как ти въздейства ?

Ø  Каква беше твоята реакция?

Ø  Как мислиш, че трябва да постъпиш?

Ø  Какви идеи би предложил за преодоляване на проблема?

Ø  Как ще обясниш ситуацията?

Ø  Разкажи ми  какво се случи?

Родителят може да помогне за постигането на емоционална стабилност на децата си чрез АКТИВНОТО СЛУШАНЕ.

Колкото по-добре слушаме това, което ни казват децата, толкова по-добре ще ги разбираме.

Слушането е труден процес. Често възрастните се затрудняват да слушат децата, без дадат съвет или да направят някаква забележка. Другият важен момент е детето да се ангажира с предлагането и избирането на решение за решаване на проблема. Назиданията трябва да бъдат избягвани. Те прибавят срам, чувство на вина и  гняв. А тези емоции най-често провокират включването на някой защитен механизъм.

Когато показвате разбиране и съчувствие, има по-голяма вероятност децата ви да разберат грешките си и да се поучат от тях. Опитвайте се да сключвате споразумения. Не очаквайте, че децата винаги ще изпълняват поетите обещания, но когато виждат, че вие държите на и спазвате обещаното пред тях, постепенно ще формират точност  и ангажираност.

Контролирайте собствените си емоции. Помнете, че гневът е лош съветник и не би решил никакъв проблем, точно обратното - би го задълбочил.

     Много родители смятат за свое задължение да решават всички проблеми вместо децата си. Тази позиция, както  и противоположната, че децата трябва да решават проблемите си сами, са крайни и неефективни.

ПОМАГАЙТЕ НА ДЕЦАТА СИ ДА ПРАВЯТ ИЗБОРИ.

Нека децата да знаят, че при даден проблем съществуват много варианти за решение. Всяко решение би довело до определени последици. Когато говорите с децата за различните варианти и техните последици, те по-лесно биха могли да направят своя избор. По-добре е да се правят грешни избори, отколкото нищо да не се прави. При грешен избор могат да се анализират грешките и това да се превърне в натрупване на опит, който да се трансформира в знание. Опитвайте се вместо да реагирате на лошото поведение, да реагирате на мотива, които стой зад него. Всяко поведение е провокирано от някаква причина или скрит мотив, свързан с неосъзнатите убеждения. Важно е да разберем убежденията, заради които децата вършат нещо с негативна насоченост. С промяната на погрешното убеждение променяме и поведението.

Когато знаете какво мислят децата за себе си, за другите и света около тях, по-лесно ще можете да оказвате положително влияние. Научете ги да споделят с вас. Създавайте  взаимоотношения  на взаимно доверие  и зачитане на различията.Човек може да общува не само с другите, а и със себе си. Това е умение, което се запазва през целия живот и от него зависят позитивните или негативните мисли и нагласи, самооценката, убежденията, увереността и т.н.

Междуличностното общуване е взаимодействие, колкото индивидуално,  толкова и социално.

Изградените  семейни модели на общуване се пренасят и в общуването извън семейството - в училище, сред приятелския кръг и другото обкръжение. Ако детето не е формирало самостоятелно отношение и изграждане на лични позиции в семейството, в периода на пубертета ще попадне под силното влияние на приятелския кръг или референтни групи. Не винаги това влияние е с положителна насоченост.

Ефективното общуване е процес на взаимодействия между двама или повече човека, насочено към съгласуване и обединяване на техните усилия за установяване на позитивни взаимоотношения и за постигане на общи резултати. Процесът на общуване оказва влияние върху всички страни, включени в него. В основата на този процес е КОМУНИКАЦИЯТА. Тя бива:

Ø      Вербална (словесна)

Ø      Невербална

 Невербалната комуникация се осъществява чрез движения на тялото и позата, жестове, мимики, промяна в изражението на лицето, погледа, усмивката, жестове с ръцете и т.н.

Ефективното междуличностно общуване между родители и деца  може да се осъществява чрез различни форми, но като специфичен човешки продукт то винаги кореспондира с потребността от обич,  доверие, разбиране.

          Всеки родител обича детето си. Но обичта означава да бъдеш с детето си, да бъдеш внимателен и толкова дълго, докато се убедиш, че то вече умее да взема правилни решения. Някак си несъзнателно ние като че ли показваме по-лесно раздразнението и гневът, отколкото обичта към децата си. Обичта означава нещо повече от това да се грижиш за детето. Тя е свързана с това да останеш до него и да споделиш неговото щастие, успехи, неуспехи и разочарования и да го подкрепиш в реализирането на най-трудните му избори, дори когато не си съгласен с тях.

Случай от практикатА

        Майката: „Дъщеря ми Марго е на 12 години. В училище няма проблеми. Отличничка е. Но вкъщи е нетърпима. Много е разглезена. Но това го дължим на свекърва ми. Свекървата живее при нас. Мъжът ми много работи, но и той е изнервен. Често отсъства от къщи. Аз работя като медицинска сестра. Работя на смени, имам и нощни дежурства. Та затова се налага бабата на Марго да е при нас, за да не остава детето само. Свекърва ми е добър човек, разбираме се с нея, но когато стане дума за Марго, нещо не се получава. Дъщеря ми не прави нищо сама. Баба й и прислужва, готви, сервира, оправя леглото, събира й чантата, седи над главата й, когато си пише домашните. Марго не проявява уважение към никого. Когато иска да получи нещо, не се спира, докато не стане нейната.”

Бабата: „Аз цял живот съм се блъскала. Майка ми почина рано, а татко се ожени за друга жена. Тя беше добра с мен, но когато се роди сестра ми, аз трябваше да се грижа и за нея, и за домакинството. Не можах да уча след средното си образование, защото парите все не стигаха. Рано се омъжих. С мъжа ми се разбирахме добре. Почина преди пет години. Почина внезапно. Цял живот сме се блъскали и трудили да изучим сина, той да е добре. Единствен ни е. Искахме още едно детенце, но не можах да забременея. Снахата е добра. Казва ми, че много глезя Марго и  се сърди, дето правя всичко вместо нея. То, детето, като порасне, ще се научи. Докато още мога, ще го отменям, да не го блъска животът още от малко. Аз затова живея, заради децата, да им помогна с каквото мога...”

Бащата: „Марго е добро дете. В училище само похвали има. Майка й все се сърди, че не си оправя леглото и дрехите, че не помага вкъщи. Но детето е още малко. Има време да се научи. За мен е важно, че няма проблеми в училище. Купувам й, каквото поиска. Заслужава си го, учи се отлично. Е, от време навреме с майка си спорят за това, че Марго не иска да помогне за нищо в къщи. Отговаря на майка си, като не иска да свърши това, което й е поръчано. Но мен ме слуша. Аз заради нея работя толкова много. Тя да е добре и да не е лишена от нищо.”

Марго: „Мама е станала една такава, все иска нещо да правя. Все е недоволна, че не си оправям стаята, че не си подреждам дрехите и все ми прави забележки. Оня ден ме прати до магазина да купя хляб и аз не отидох, а накарах баба. Тя баба и без това няма друга работа, освен да готви, да пазари и да чисти къщата. Аз ходя на училище и не мога да се занимавам с помагане. Това си е работа на баба. Тате е много добър, каквото му кажа, това прави и ми купува, каквото искам. Мама все обсъжда дали това е нужно или не. Казва, че не е достатъчно само в училище да се справям, а трябвало и в къщи да помагам...”

Майката: „Съпругът ми и свекърва ми твърдят, че не трябва да „тормозя детето”, като го карам да бъде отговорно и самостоятелно. Притеснява ме това, че дъщеря ми отказва да прави елементарни неща, смята, че сме й длъжни за всичко. Проявява неуважително отношение към нас. Често ми повишава тон, когато я накарам да свърши нещо съвсем елементарно.” 

КОМЕНТАР  ПО СЛУЧАЯ:

Човешкото общуване е сложен процес. То е нещо повече от изговарянето на думи и смислено подредени фрази.Общуването е социално умение и като всяко такова умение  може да се тренира и усъвършенства.

ЛИЧНОСТНИТЕ характеристики на децата, свързани с висок риск за формиране на негативен поведенчески модел, проециращ проблемно поведение са:

         импулсивност,

         обърканост,

         гняв и агресия,

         ригидно мислене,

         липса на самостоятелност (характерна за определената възрастова група),

         чувство за малоценност,

         много занижена или прекалено завишена самооценка,

         повишена тревожност,

         отхвърляне или провокативно поведение спрямо връстници или възрастни,

         ниска способност за решаване на проблеми,

         завишена социално-ситуативна тревожност,

преобладаваща тревожност, свързана с междуличностни взаимоотношения и изяви в училище;

         свръхчувствителност и лесна ранимост;

  имитационно поведение с доминиращ негативизъм, егоцентризъм, агресивност и конфликтност;

          Децата не се раждат с проблемно поведение. То се формира някъде по пътя на тяхното израстване. Зад всяко такова поведение стои  скрита някаква причина.

Не бива да забравяме, че свръхизискванията са толкова вредни, колкото и липсата на изисквания. Възрастните трябва да се научат да повтарят, обясняват  и да променят нефункциониращите в даден момент от развитието на детето правила. Отговорността и самостоятелността са неща, които се учат и възпитават от ранна възраст. Ако едно дете не се е научило на необходимата самостоятелност и отговорност в детството си, то вероятността това да се случи в живота му като възрастен е твърде минимална.

Родителите са тези, които учат детето си на самостоятелност, уважение и отговорност.Ако възрастните правят всичко вместо детето, то в него постепенно се формира моделът на така наречената „заучена безпомощност”.[1]

Заучената безпомощност в детството е една от най-честите причини за песимизъм и депресия в по-зряла възраст. Тя е свързана с нагласата, че всички са длъжни да свършат вместо него нещата. С нарастването  на възрастта, това води до деструктивни модели на поведение и негативни нагласи спрямо всички, които отказват да задоволят желанията му.

В конкретния случай липсата на изисквания за правене на определени неща формира пасивно отношение. Детето започва да формира нагласата на този етап, че баба му е длъжна да прави всичко. Тази нагласа постепенно ще прерасне в убеждение, което ще се прехвърля и в други междуличностни контакти и взаимоотношения. Това неминуемо ще доведе до междуличностни конфликти. Състоянието на безпомощност с лекота се пренася в различните сфери на живота. Твърде често някои на пръв поглед малки и незначими ситуации в обкръжаващия ни свят са достатъчни, за да бъде усвоена заучената безпомощност и тя постепенно да започне да управлява човешкото поведение.

Безпомощността възниква тогава, когато човек (детето) се опитва да реши определен поведенчески проблем, но не намира система (правила) в реакцията на обкръжаващите го по отношение на неговите действия. Тогава, когато никой от обкръжението (родители и значими възрастни) не му помагат да открие такава система от правила.

В конкретния случай заучената безпомощност е едната страна на проблема. Другата страна е свързана с формирането на навици и привички. Те са свързани с цялостното психично развитие на човека и с изискванията на определени действия в конкретните възрасти. Хигиенните навици се превръщат на около 10-12 години в привички, ако последователно и стриктно е следено изпълнението им от страна на родителите в по-ранните възрасти на детето. Това се отнася и за оправянето на стаята, подреждането на учебниците, писането на домашните.

© Автор: Камелия Мирчева

Как да избегнем Войната

с децата си

Първо издание 2006

ISBN-10: 954-351-003 -2

ISBN-13: 978-954-351-003-0

Второ преработено и допълнено издание 2012

ISBN 978-954-351-044-3

Издател: Арт клуб „Херос” Стара Загора

Художник: Камелия Мирчева

Предпечат и дизайн: Камелия Мирчева

Редактор: Камен Костов

За контакти с автора: kamеliqmirhceva@abv.bg

  Повече за книгата:

Как да избегнем войната с децата си

---

[1] М. Селигман определя през 1975 г. заучената безпомощност като „отрицателни последствия от преживян опит от индивида на невладеене на заобикалящата го среда”.   Последствията на заучената безпомощност се проявяват на три нива - мотивационно ниво (свързано с липсата на  мотивация за контролиране на ситуациите),  когнитивно ниво (свързано с липсата на състояния за установяване на връзка между действията и резултатите); емоционално ниво (свързано с отчаяние и депресия)